Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (20)

19.

21:45 часа.

Аз съм в стаята си в „Квеленхоф“, разопаковам си партакешите и ги прибирам в дрешника. (Вече го бях казал, един приятел ми изпрати багажа.) Ноа Голдмунд и Волфганг Хартунг ми помагат. Ноа е слабовато бледо момче с черна, прекалено дълга коса и черни бадемови очи. Волфганг Хартунг е голям и як, с руса коса и сини очи.

Двамата имат много уютна стая. Ноа се интересува от музика, Волфганг от книги. Наоколо е пълно с грамофонни плочи. На етажерката са книгите на Волфганг. Много чужди автори, в оригинал. Малро. Оруел. Кьостлер. Поляков — „Третият райх и неговите слуги“, „Третият райх и неговите мислители“. Ернст Шнабел — „Власт без морал“. Пикар — „Хитлер в нас“. Джон Хърш — „Стената“.

Ноа открива между моите грамофонни плочи Първия концерт за пиано на Чайковски и пита може ли да го пусне.

— Естествено — казвам аз.

Ноа пуска плочата на техния грамофон.

— С този Чайковски е много забавно — казва Ноа. — Моят баща много го е обичал, бащата на Волфганг също. Баща ми го е слушал вечерта, когато са го арестували. А бащата на Волфганг е поискал да чуе Първия концерт за пиано, преди да го обесят.

— Пуснали ли са му го американците?

— Не — казва Волфганг. — Но не нарочно. Просто не могли толкова бързо да намерят плочата. Представи си само! Четиридесет и седма. Всичко е било съвсем объркано. И те не са могли да отложат екзекуцията заради някаква си грамофонна плоча.

— Да — казвам аз. — Разбираемо е.

Волфганг закача ризите ми в шкафа.

Влиза млад мъж и казва:

— След петнадесет минути лампите да се загасят!

— Разбира се, господин Хертерих — отвръща Ноа и се покланя пресилено.

— Тъй вярно, господин Хертерих — казва Волфганг. — Може ли да ви запозная с Оливер Мансфелд? Оливер, това е господин Хертерих, нашият нов възпитател.

Подавам ръка на младия мъж (неговата е съвсем влажна) и казвам, че ми е приятно да се запознаем. Вратата на стаята е останала отворена и чувам още поне десетина грамофони и радиоапарати да свирят из къщата. Само джаз. Ние сме в „Къщата на малките момчета“.

Възпитателят дава на Ноа и Волфганг няколко писма и вестници.

— Дойдоха днес следобед.

Двамата пак се държат като клоуни с техните поклони, пресилени усмивки и прекомерна любезност.

— Много, много благодаря, господин Хертерих!

— Изключително любезно от ваша страна, че си правите труда да ни предадете пощата още днес, господин Хертерих!

Дребосъкът пламва цял и върви заднишком към вратата.

— Добре, добре. Но както вече казах, след четвърт час лампите да бъдат угасени.

— Несъмнено, господин Хертерих.

— Естествено, господин Хертерих.

Вратата след дребосъка се затваря. Аз питам:

— Защо така се гънете, момчета?

Волфганг ми обяснява:

— Този Хертерих е новак. Още не знаем какъв е. Трябва да го изпитаме. Всеки нов първо се проверява. Слушай пианото! Може да те побърка. Кой свири?

— Рубинщайн — казвам аз. — Какво наричате да бъде проверен?

— Ами същото, което току-що направихме. „Да, господин Хертерих. Разбира се, господин Хертерих.“ Държиш се просто свръхлюбезно. Но пък не може да каже, че му се подиграваш. Това е най-бързият начин да разбереш характера на някого.

— Как така?

— Ако възпитателят е идиот, той забранява този тон и казва, че му се подиграваме. По това винаги можеш да познаеш идиотите. — Русият Волфганг се разпалва. — Идиотите направо ги въртим на пръст. По-опасни са обаче тези, които подхващат същия тон, тогава трябва пак да се провери искрено ли е или е лайнарщина. Но след две-три седмици картината е ясна. Или е приветлив и не е доносник, тогава окей, или има малки слабости и първо донася, тогава можем да го поправим.

— Донася какво?

— Абе чух, че си изхвърлен от пет интерната, би трябвало да знаеш за какво говоря.

— Така ли — казвам аз, — това ли имаш предвид?

— Естествено. На всеки му се случва да излезе понякога през нощта или да му дойдат гости, нали? Значи, ако възпитателят е окей или се поправи, тогава дори се сприятеляваме с него. Но ако не се поправи или ни издаде на шефа, тогава така го обработваме, че той напуска по собствено желание. И там, където си бил, сте постъпвали по същия начин, нали?

— Да. Само не с такива проверки. Просто го наблюдавахме и след това се справяхме с него, ако се окажеше свиня.

— По нашия начин става по-бързо. Така тъпите си изпускат по-бързо нервите, разбираш ли?

Междувременно Волфганг е прибрал в шкафа бельото ми. Ноа чете.

— Наистина този Чайковски е голяма работа — казва Волфганг. — Радвам се, че имаме най-сетне плочата.

— Вие двамата сте голяма работа — подхвърлям. — И съм много доволен, че се приземих при вас.

— Да, да — казва Ноа. — Не е съвсем зле.

— Няма ли да ходиш да пикаеш? — пита Волфганг.

Така прикриват чувствата си.