Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (88)

20.

Аз ще забравя родителите си. Ще забравя Джералдин. Ще забравя всичко. Едно нещо никога няма да забравя — тази нощ. Разказах какво преживях с Джералдин. През тази нощ с Верена преживях нещо съвсем различно. Че мъж и жена могат да се слеят напълно в едно, една душа, една мисъл, една плът. С Верена преживях през тази нощ всичко това, разбрах, че всичко, което е добро за единия, е добро и за другия, че ръце, крака и устни се движат заедно, сякаш си пращат сигнали.

Това, което преживях с Джералдин, беше разюздан кошмар. Това, което преживях с Верена през тази нощ, беше нежно и възвишено. И двамата бяхме леко пийнали на партито. Сега сме съвсем трезви. И съвсем трезви, съвсем нежни, ние се наслаждавахме — тя на мен, аз на нея.

Часовете отминават. Коленича и целувам тялото й. После се гледаме и в черните й очи вече няма тъга, примирение и отвращение — в тях виждам само надежда, вяра и надежда. Седя на килима и я гледам. Или се държим за ръце. Или тя гали косата ми.

Тя дълго ме гледа, после рязко извръща глава.

— Какво има?

— Защо съм толкова стара?

— Ти не си стара… Ти си млада… Ти си прекрасна…

— Аз съм дванадесет години по-стара от теб.

— Ти не си и един ден по-стара от мен!

Тя обръща глава към мен. Усмихва се насила и казва тихо:

— Ела, ела отново, Оливер. Толкова е хубаво. Толкова обичам твоето тяло, твоята коса, твоята уста и твоите ръце. Обичам всяка частица от теб.

— Обичам те.

Ние се сливаме. Тя стене, но съвсем тихо, за да не събуди някого. Мисля си, че това е най-хубавата нощ в моя живот.

В този момент тя казва:

— Това е най-хубавата нощ в моя живот.

— Наистина?

— Кълна се. В Евелин.

— И за мен, Верена, и за мен.

— Ако човек може да направи така, сякаш миналото не е било… да започне наново… втори живот…

— Втори живот?

— Толкова бих искала отново да съм млада… Така копнея… Млада като теб…

— Ти ще останеш… Ти никога няма да остарееш…

— Ах, любими… Да се радваме на това, което имаме… Кой знае колко такива нощи ще имаме…

Този път ни грабва гигантска вълна, устремена към брега величествено и бавно, високо, високо нагоре и нежно се губи в пясъка. Толкова нежно… толкова нежно.

Верена беше отворила уста и аз се уплаших да не изкрещи.

Тя остава съвсем тиха.

Във върховния миг ме захапва за рамото. Леко кърви и личат следите от зъбите й.

— Извинявай… аз съм луда… Бях ти казала… Много ли те боли?

— Не.

— Ще донеса марля.

— Вече не кърви.

— Оливер…

— Да?

— Аз… аз трябваше… нещо си мисля… нещо страхотно…

Тя е така уморена, че очите й се затварят. Говори полузаспала.

Часът е 4:30.

— За какво?

— Какво… какво ще стане, ако аз… ако аз… въпреки всичко се влюбя в теб?

Тя въздиша. Поема дълбоко въздух, протяга се.

След това произнася няколко несвързани думи. Не мога да разбера.

— Портоферайо…

— Какво е това?

— Морето… с теб… вълните…

— Верена!

— Платната… Слънцето залязва… кървавочервени платна…

— За какво говориш?

— Елба… Той има там къща… Веднъж поне… сами… Само ние двамата… зелени вълни…

Аз я галя. Тя въздиша.

— Оливер…

— Да?

— Как се казва… Как се казва мястото?

— Кое място?

— От… от „Бурята“…

Не знам дали защото съм много изтощен и уморен, но имам чувството, че летя далече, далече, много високо.

Спомням си все пак, че затварям очи и отговарям:

— Ние сме от тази материя, от която са сънищата… и… и нашето малко съществувание е колкото времето на един сън…

Лежим обърнати един към друг. Изтеглям завивката върху нас. Прегръщаме се и така заспиваме, буза до буза, гърди до гърди, бедра до бедра, така прегърнати, доколкото е възможно, та да могат двама души да спят.

— Побъркана… — мърмори тя в съня си. — Напълно… напълно побъркана… — И малко по-късно: — Един нов… живот… съвсем нов… втори… Възможно ли е това?