Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (95)

3.

Вилата на Бруненпфад е сред една неподдържана градина с изсъхнали стъбла, пожълтяла трева и оголели дървета. Има доста западнал вид. Къщичките отляво и отдясно са безлюдни. Всичко е безлюдно. В края на уличката започва черната Нидервалд — Ниска гора.

На градинската врата на номер 21 няма ключалка. Оградата е направена от криви тънки летви. Стъпвам по увехналата трева покрай локви, клюмнали слънчогледи, очукана лейка. Високо в облаците се чува гарванов грак. Мръсна котка с щръкнала козина побягва светкавично, когато минавам покрай бараката за сечива. 14:25. Към входа на къщичката — по-точно колиба — водят три дървени стъпала. Перилата се клатят.

Верена още не е дошла. Чудя се дали да я изчакам в бараката за инструменти, за да не ме види никой. Механично натискам дръжката на кафявата врата. Тя се отваря. Виждам ниска маса с кахлени плочки, върху която горят три свещи. Те са сложени в панички. Приближавам се. Няколко евтини репродукции (Ван Еог, Еоген, Гоя) по дървените стени. Потрошен люлеещ се стол, три табуретки, ракла, широк диван. Всичко тук мирише на мухъл. Но са постлани чисти чаршафи и завивките са отметнати. От единия край на канапето има плот. Виждам цигари, пепелник и ваза със свежи астри.

Шумолене. Обръщам се.

Верена.

Тя е с черен панталон, обувки с нисък ток и червен пуловер. Трябва да е дошла от вътрешното помещение на къщичката. Забелязвам малка кухничка в ъгъла, облицована с плочки и с душ.

— Верена!

— Шшт!

Тя бързо се приближава към мен, прегръща ме и ме целува. Отлита миризмата на мухъл, рухналата къщичка става дворец, истински царски палат.

Верена коленичи и включва електрическата печка, тя започва тихо да бръмчи.

— Сега ще се стопли — казва тя, поглежда към дивана и се изправя.

Мисля, че за първи път в живота си се изчервявам.

— Тъкмо привърших с почистването — казва тя. — Приятелката ми е много мърлява… Къде си оставил колата?

— Далеч от тук. В Нойфелд, на Озерщрасе. Ти как дойде?

— С такси и после също пеша. Идвах тук и вчера. Тогава започнах да разтребвам. Днес ми остана само кухнята.

Очите ми вече се адаптираха към меката топла светлина на трите свещи и виждам грамофон, радио и много книги, струпани по пода. Евтин килим покрива дюшемето.

— Как го намираш? — пита Верена.

— Идеално.

— Ужасно е. Но само това имаме.

— Аз го намирам чудесно.

— Тая барака! Най-загубената! Но диванът е чист. И съвсем нов. — Верена се смее.

— Опита ли го?

— Веднага — тя се обляга на мен и аз галя косата й.

— Затворих кепенците на прозорците. Трябва да сме предпазливи. Никой да не разбере, че има хора вкъщи.

— Вкъщи?

— Това е нашата къща, любими. — Тя взима ръката ми и я притиска към гърдите си.

От момента на влизането чувам тихо постоянно цъкане, стържене. Верена забелязва.

— Дървояди.

— Какво?

— Това са дървояди.

— А, така ли, да се надяваме, че тая руина няма да се строполи отгоре ни.

— Само от нас зависи — казва тя и пак се смее. — Знаеш ли, всъщност извадихме страхотен късмет! Не само заради къщичката. Мъжът ми има толкова много работа, колкото отдавна не се е случвало! Някаква история с многоетажно строителство в Хановер, което финансира. Ще се прибира късно вечер.

— Сигурна ли си, че не е капан?

— Този път не. Работи заедно с доктор Филдинг, нали помниш стария досадник…

— … който умира да спи с теб.

— Да. Филдинг ми го каза. Двамата постоянно трябва да пътуват за Хановер. Там е строежът.

— Късметът ни е още по-страхотен! Забравих да ти кажа, че в четвъртък следобед нямаме часове.

— И в събота следобед — казва тя.

— И целия неделен ден — казвам аз. — Но ти не можеш да оставяш Евелин все сама!

— Няма да се срещаме тук всеки ден. — Внезапно я обзема нервност. — Колко е часът?

— Три без петнадесет.

— Нямаме време.

— Напротив.

— Ти си на училище.

— Не се тревожи. Два часа латински. При един идиот. Имаме всичкото време на света.

— Не — казва тя, — нямаме го и ти го знаеш.

— Да, Верена.

— Имам подарък за теб. Погледни в кухнята. На масата.

Отивам в малкото съседно помещение, чувам я, че пуска радиото.

На кухненската маса има чук, до него счупена на пет парчета малка грамофонна плоча. Съединявам частите и прочитам надписа на етикета: ЛЮБОВТА Е САМО ДУМА…

Тя беше счупила любимата си плоча. Плочата с любимата й философия на етикета. Или бивша любима?

В съседната стая радиото загря и се чу тъжна и същевременно въодушевяваща музика. Бавно се връщам обратно в стаята. Верена стои до радиото.

— Хубав ли е подаръкът?

— Най-хубавият! Но…

— Но?

— Сега вече нямаш любима песен.

— И двамата нямаме. Двамата ще си намерим нова.

— Аз нямам нужда от никаква. Имам нужда само от теб.

— Кажи ми го пак, моля те!

— Имам нужда само от теб.

— Такава безскрупулна, каквато съм, такава побъркана?

— Такава безскрупулна, каквато си, такава побъркана.

— В тази колиба? Винаги само за малко? И като знаеш, че винаги ще трябва да се връщам при него? И като знаеш, че за нас няма никаква надежда?