Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (19)

18.

— Не, той не е женен — казва госпожица Хилденбранд. Тя седи до мен в колата. Аз я карам вкъщи. Тя ме помоли. Когато си тръгнах от шефа, я срещнах във фоайето. („Би било много мило от ваша страна, Оливер, нощем не виждам много добре.“) Пътуваме надолу към Фридхайм. Там старата дама живее под наем, така казва. Много приятна стая при добри хазаи. Над пивницата.

— Знаете ли — казва госпожица Хилденбранд, докато пътуваме през тъмната гора, — той е участвал в цялата война, горкият. И точно накрая му се е случило.

— Бил е ранен?

— Да. Много тежко. Той… той не може да има деца.

Аз мълча.

— Повечето ученици знаят за това, не ми е ясно откъде, но никой никога не е подметнал просташка забележка или глупава шега. Всички го обичат.

— Мога да си представя.

— Знаете ли защо? Не защото е толкова естествен и говори като с равни. Не! Те казват, че той винаги е справедлив. Децата имат много тънък усет за такива неща. По-късно, като пораснат, той за съжаление се губи. Но нищо не впечатлява децата така, както справедливостта.

И отново шума в гората, вековните дървета, чудноватите сенки, малка сърничка, която стои вкаменена встрани от пътя, и заек, който толкова дълго тича пред нас, че за момент изключвам фаровете.

Пътят до Фридхайм е около десет минути. Госпожица Хилденбранд ми разказва за децата, които тепърва ще опозная — индийци, японци, американци, англичани, шведи, поляци, немци, големия Ноа, малката Чикита от Бразилия.

Някога бях чел един роман, казваше се „Хора в хотела“^[1]. Точно така се чувствам, докато слушам госпожица Хилденбранд — като че ли съм попаднал в някакъв грандхотел, в голям световен хотел, където гостите са деца.

Пред една осветена гостилница госпожица Хилденбранд ме моли да спра. Кръчмата се казва „Рюбецал“^[2] според старата табела над входа. Понеже е неделя, има още много посетители, чувам от заведението смях, мъжки гласове и музика.

— Шумът не ви ли пречи? — питам аз.

— Ах, Оливер, разбира се. Но тук наоколо е толкова трудно да се намери стая. Шумът не е проблем. Готова съм да спя и в гроб, и на боклука, само да остана при моите деца. Той нищо ли не каза? За очите ми. Не спомена ли нещо?

— Нито дума — отвръщам естествено.

Как с една лъжа можеш да направиш човек така щастлив!

Когато й помагам да слезе от ягуара, старата дама ме гледа радостно.

— Чудесно е. Така си знаех. Той няма да го направи…

— Кое?

— Да ме отстрани. Заради зрението. Шефът е най-добрият човек на света. Ще ви разкажа нещо, но няма да го споменавате пред никого. Честна дума?

— Честна дума.

Музиката в „Рюбецал“ гърми.

— Един път се наложи да отстраним едно дете, непоправимо беше. Бащата дойде и вдигна скандал. Накрая започна да оскърбява шефа и изкрещя: „Какво знаете вие? Как можете изобщо да съдите, след като нямате собствени деца.“

— И?

— „Аз ли нямам деца? Стотици, стотици деца имам, имал съм и ще имам, господин генерален директор!“, тъй като онзи беше някакво високопоставено животно от Дюселдорф, тлъст и високомерен.

— Този тип ми е познат.

— Тогава онзи млъкна — казва госпожица Хилденбранд. — И когато си отиде, шефът ми каза: „Никога не се нервирайте, само им се чудете!“ Лека нощ, Оливер.

Аз я изпращам до вратата.

— Нямаше нужда — казва тя, прави две крачки, спъва се и едва не пада на паважа. Подхващам я и внимателно я водя до стария вход в съседство с вратата на кръчмата.

— Много мило от ваша страна. Нали ви казах, тази електрическа светлина… — И ме гледа умолително през дебелите стъкла на очилата, за да й повярвам, че иначе вижда.

— Ами да — отвръщам. — Тук осветлението е отвратително. Аз едва виждам къде стъпвам.

— Сега вече лека нощ, Оливер.

Колко бързо човек се ощастливява от една лъжа. Но за колко време? Двама пияни селяни излизат от кръчмата. Те си допяват: „Какво с коляното направи, мили Ханс, в този танц…“

Във Фридхайм всичко е подредено и чисто. Главната улица е със светлинна сигнализация и неоново осветление. Наистина чудесно градче с почтени жители, които в неделя сутрин ходят на черква, а в събота вечер се смеят на хумористичните предавания по телевизията, но са сериозни и тържествени пред синия екран, ако се представя например „Дон Карлос“ или „Смъртта на Валенщайн“. Почтени хора. Добри хора. Вярват на всичко, което четат, което им се казва. Участват в избори. Ако трябва (обикновено на двадесет и пет години) отиват и на война. А тези, които остават, слушат „Девета симфония“ на Бетовен, ако са загубили войната. Шефа пък накрая са го простреляли в оная работа и понеже не може да има деца, си внушава, че има стотици.

А кой от нас не си внушава това и онова?