Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (187)

8.

Това е най-прокълнатото време през целия ми живот.

Все още мога да прегръщам Верена, когато мъжът й е заминал. Нямам пари. Нямам вече кола. Леля Лизи пише, че майка ми е много зле, че вероятно никога няма да излезе от лудницата.

Когато има възможност, понякога следобед Верена идва при мен във Фридхайм. Но вече не е както беше преди. Вървим много предпазливо и изпълнени със страх през гората и си разказваме колко хубаво беше на Елба, за зелените вълни, Марчана Марина, Порто Адзуро.

Понякога отиваме в „Ангел Господен“. Зеленината отново се оцветява в златно, червено, кафяво и жълто, годината мина толкова бързо. Сестра Клаудия се радва да ни види отново. Ние седим на пейката в дъното на парка, хванати за ръце — минутите текат и двамата знаем, че Верена трябва да се върне във Франкфурт и че доста време ще можем само да си телефонираме. (Ако можем.)

Един октомврийски следобед — слънчев и мек — някой идва в парка към нас. Първо решаваме, че е сестра Клаудия, но след това виждам, че е Джералдин.

Аз скачам. Тя е съвсем спокойна.

— Добър ден, Оливер — казва приятелски. — Не искаш ли да ме запознаеш с госпожа Лорд?

Представям ги, заеквайки.

Джералдин сяда на пейката. Тя говори съвсем делово:

— Вие знаете, че откраднах гривната ви, госпожо Лорд. Наясно съм, че сте любовница на Оливер. Той ме изостави заради вас. Наистина ми е неприятно, но още го обичам.

В дърветата прошумява есенният вятър, листа се сипят по земята. Верена мълчи. Аз също. Говори само Джералдин.

— Дълго време се опитвах да забравя любовта си. Не мога. Така че ми остана само един изход, от който самата аз се отвращавам, защото е много подло.

— Какво имате предвид? — пита Верена.

— Мъжът ви е заминал, нали?

— Да.

— Затова сте тук. Той ще се върне вдругиден, нали?

— От къде знаете?

— Моя работа. Следователно ще говоря с него вдругиден.

— За какво?

— Госпожо Лорд, когато училището отново започна, Оливер се чудеше, че така съм почерняла. Тогава му казах, че във Флорида съм се пекла на слънце. Аз изобщо не съм ходила в Кейп Канаверал.

— Била си…

— Не разбираш ли немски? Любимият ми баща ми писа в началото на ваканцията, че няма да има време за мен, че не мога да отида при него. В Берлин също не можах да отида, майка ми се обади и каза, че мъжът й ще я зареже, ако аз отида там.

— И?

— Разговарях с Ханзи. Ханзи е толкова съобразителен. Той ми каза да се обърна към господин Лео знаете кой е, госпожо Лорд.

Верена мълчи.

— Господин Лео ми предложи пътуване до Елба.

— Не е вярно!

— Чистата истина. Искаш ли доказателства? Искаш ли да видиш снимки? От Мариана Марина? От Портоферайо? Ние направихме цветни снимки.

— Какво значи ние?

— А, да, съвсем забравих да ви кажа. Господин Лео ме запозна с един млад мъж. Той работи в обменното бюро на Централната гара. Казва се Ото Вилфрид.

— Брат ми?!

— Да, май каза, че ви е брат, госпожо Лорд. Прекрасно момче. Прекарахме божествено!

— И двамата бяхте на Елба?

— Глуха ли си? Ото — извинете ме за интимността, госпожо Лорд, но ние доста се сближихме с брат ви. Ото беше в отпуск. Той прекрасно фотографира. Аз не. Господин Лео ни даде скъпия си апарат. — Джералдин се смее. — Четири очи виждат по-добре от две, казал той. И те виждаха повече. Те виждаха всичко.

— Сега най-сетне знам…

— Брат ми, този негодник! За пари е готов…

— Не, не, госпожо Лорд! Аз обичам Ото.

— Ти? Ти обичаш всекиго. Ти ще обикнеш и господин Лео, ако не е достатъчно хитър да не се захваща с теб. Къде са снимките?

— О, те са толкова много! Дадохме ги на господин Лео за проявяване.

— Това е неговият номер, нали?

— Номер?

— Снимането.

— Защо номер? И други хора също снимат…

— Махай се!

— Тръгвам си вече, съкровище. Сигурно се питаш защо изобщо съм дошла, тъй като господин Лорд ще получи всички снимки след два дни. Е, исках да се запозная с вас, госпожо Лорд — жената, която Оливер предпочете пред мен. Нямаш добър вкус, миличък…