Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (129)

10.

Четвъртък, 12 януари 1961 година. Свободен съм през целия следобед, но не пътувам за Франкфурт, за да се срещна с Верена, защото тя се прибира чак в края на седмицата. Пътувам до Франкфурт, до Келстеррадщрасе, която е южно от река Майн, за да разговарям с Джералдин. Обадих се по телефона, че ще отида.

— Госпожа Ребер я няма. На телефона е госпожа Бьотнер. — (Бьотнер, така се казва хазайката. Знаех го от Джералдин.) — За какво става дума?

— Бих искал да говоря с госпожа Ребер или с дъщеря й.

— Дъщеря й е на легло. Не може да дойде до апарата, а госпожа Ребер не е тука, вече ви уведомих, младежо. — Остър, твърд глас.

— Ще имате ли добрината да ми кажете дали мога да оставя съобщение.

Аз моля за добрината да съобщи на Джералдин, че ще я посетя в четвъртък към петнадесет часа.

— Тя не трябва да приема посетители.

— Аз ще мина съвсем за кратко.

— Заповядайте.

Веднъж така започнало, така и продължава.

Този 12 януари е мрачен ден. Има виелица. Хората вървят приведени, мокрият сняг бие в навъсените им лица, всички шофьори са нервни. Един мотор за малко не ме блъска. Къщата, в която живее Джералдин, е стара. Жилището е на третия етаж. Звъня. Дребна дама отваря и ме преценява недоверчиво.

— Извинете за безпокойството, Джералдин ми каза, че майка й е наела за известно време това жилище. Много съм ви благодарен, че в отсъствието на нейната майка вие се грижите за Джералдин, защото…

— Какво означава, че е наела жилището? Тя е наела една стая. Влезте. Тук е тъмно, лампата не работи.

„Майка ми нае за мен едно жилище…“

След това се оказва, че е само една стая и че майка й изобщо я няма. Типично за Джералдин, тя винаги лъже, винаги преувеличава…

Госпожа Бьотнер отваря една от вратите.

— Посещение, госпожице! — Тя ме пуска да вляза. — Сега ли да донеса чая?

— Да, ако обичате. — Това е гласът на Джералдин. След миг я виждам. Леглото й е до прозореца. Гримирала се е както винаги (тройно повече от необходимото), облякла е черна дантелена нощница. (Къде е гипсовият корсет?) Тя седи в леглото, подпряна на изправените възглавници. Пред леглото има маса, празнично наредена за двама души. Цветя. Пъстри салфетки. Евтин порцелан. Чиния със сладкиши. Цигари…

Вратата се затваря след мен.

Джералдин се усмихва. Лицето й е съвсем бледо, бузите хлътнали, но тя изглежда по-добре, отколкото си мислех.

— Здравей — казвам аз.

Тя продължава да се усмихва, но по бузите й текат сълзи. През прозореца виждам черква, гробище, гигантска сива каменна кутия в гол парк (това трябва да е клиниката за нервно болни) и по-назад мръсната сива река Майн.

— Оливер — казва Джералдин. И още веднъж шепнешком: — Оливер…

Протяга ръце. Устните й се разтварят. Навеждам се и я целувам бързо. Искам да кажа, че аз се опитвам да я целуна бързо, но тя се вкопчва здраво в мен, така че се получава дълга целувка. Тя е затворила очи. Задъхва се. Аз съм с отворени очи и виждам клиниката за нервно болни, черквата и сивия Майн. Това е най-ужасната целувка в живота ми.

Най-сетне край.

Джералдин сияе.

— Оливер! Толкова се радвам! Ще оздравея много бързо. Лекарите казват, че това ще бъде чудо. Гръбначният ми стълб е зараснал съвсем правилно. Вече не нося гипсов корсет. Виж! — В следващия момент вече е свалила нощницата през раменете си. Гърдите й тръпнат. В очите на Джералдин съзирам безумието, което добре познавам. — Погали ги. Целуни ги.

— Тази Бьотнер… може да влезе всеки момент…

— Само един път… Бързо… Моля те, моля те… Не знаеш как очаквах…

Целувам гърдите й. Тя стене. В този момент навън се чуват стъпки.

Успявам да се метна в едно кресло. Джералдин издърпва високо завивката. Влиза госпожа Бьотнер, която носи чая. Оставя каната без нито дума, поглежда ме сърдито и излиза.

— Какво й е?

— Я се виж!

— Какво има?

— Имаш червило по устата.

Прекарвам опакото на ръката си по лицето. Китката ми почервенява Джералдин се смее.

— Седни до мен.

— Слушай, скандал не мога да си…

— Само седни до мен. Да ми държиш ръката. Нищо друго. Аз съм жалко създание. И без това не мога. Всичко още ме боли… Хайде, ела!

Сядам на леглото. Наливам чая в двете чаши. Държа й ръката. Тя непрекъснато ме гледа. Когато мога, отклонявам очи. Навън лапавицата става по-гъста. Искам да й подам чашата.

— Остави. Това го правя вече сама. Гледай! — Тя показва, че сама държи чашата. — Мога вече да ставам и да ходя, и да се навеждам. Само да тичам още не мога.

— Чудесно, Джералдин!

Не мога да издържа на погледа й, усмихвам се и се оглеждам в стаята, из която са разположени безвкусни мебели и джунджурии, на стената виси алпийски пейзаж. С елен.

— Хубаво ти е тук.

— Не ме разсмивай.

— Не, наистина.

— Тук е отвратително! Тази стая! Тази старица! И гледката… Да не искаш да кажеш, че ти харесват?

Глътка чай. Но може ли глътка чай да помогне? Трябва да говоря с Джералдин. Сега. На минутата. Веднага.

Не, не веднага. Още няколко минути.

Такова страхливо псе съм. Такова мизерно страхливо псе.