Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (42)

18.

Прочетох още веднъж всичко, което съм написал дотук, и мисля, че е време да обясня нещо. Това не е книга против интернатите. Не пиша, за да възпра хората да си пращат децата в интернат.

В никакъв случай. Напротив, мисля си, че някои учители и възпитатели, ако четат тази книга, ще ми бъдат дори малко благодарни, защото показвам колко зле се държим ние с тях и колко им е трудна работата. Надявам се някои учители и някои възпитатели да видят в книгата точно това.

И нека си мислят: аз съм изключван от пет интерната, защото се държах невъзможно; следователно виждате — интернатите сами се грижат хора като мен да не им компрометират цялата институция. Никой интернат в Германия вече не ме искаше. Поради реномето ми. Реномето на самите интернати е застрашено. Те не могат да си позволят да държат типове като мен. Само един повярва, че може да си го позволи и дори да ме превъзпита — доктор Флориан. Той го направи, защото, както вече споменах, използва други методи; защото не се страхува от никого; и защото, когато и на него му дойде множко, изхвърля такива като мен. Разбира се, и за това трябва да помислите: при човек като доктор Флориан, който е толкова доверчив, оптимистичен, дори бих казал — самоубийствено оптимистичен, се събират повече субекти от моя вид, отколкото където и да било другаде. Той е нещо като сборен пункт за всички, които вече никой не ги иска. В такъв смисъл неговият интернат не е типичен интернат.

И накрая — и при доктор Флориан има стотици ученици, които учат нормално, които се държат добре и почтено се трудят. Учителите са доволни от тях. Родителите са доволни от интерната. Всички са доволни. Ако почти (или дори никак) не споменавам за тези нормални, добронамерени деца, то е защото в историята, която искам да разкажа, нямам контакт с такива деца. И за това причината, разбира се, е в мен. Краставите магарета, нали знаете… Ако аз самият бях нормален, добронамерен, почтен — щях да съм с това мнозинство. Обаче поради невероятен инстинкт човек винаги се лепва за такива като себе си. Така е и тук.

Интернатите са необходима и добра институция. В Англия всички родители, които могат да си го позволят, изпращат децата си в интернати. Казвам го още един път — това, което представям тук, са изключения, това не е правилото. Ужасно би било, ако не ми повярвате. Тогава ще съм постъпил подло спрямо шефа, спрямо доктор Фрай, спрямо Порчето; подло спрямо много други учители и възпитатели, които до изнемога се мъчеха да направят от нас свестни хора — и особено подло спрямо добродушната стара госпожица Хилденбранд, педагожката, която за толкова дълги години тук е помогнала на толкова много деца.

Не, не, не!

Аз съм лош, аз и още неколцина, не интернатът!

Когато бях малък, най обичах да играя в калта след дъжд. В големите локви. И, разбира се, целият се изкалях. Майка ми беше отчаяна. Баща ми — не, той само се ядосваше и веднага ме набиваше. Това, разбира се, изобщо не помагаше.

Тогава майка ми ми купуваше най-хубавите играчки. Домино, влакче и прочее, и прочее. И казваше:

— Остани вкъщи, когато е валяло, миличък, играй си с твоите хубави играчки. Имаш толкова много играчки!

— Искам да изляза навън.

— Но защо? Не ти ли харесва всичко това тук?

Тогава аз отговарях:

— Не, мами. Харесва ми само мръсното.

Още бях толкова малък, че не можех да изговарям някои думи. Майка ми често разказваше тази история и много хора се смееха.

Като се връщам сега към тази история, вече не ми е смешно. Сигурно и на вас.