Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (31)

7

14:40.

— Връщай се във вилата.

— В четири имаме история. Тогава ще се видим пак.

— Да.

— Искам винаги да бъда с теб. Денем и нощем. Докато умра.

— Довиждане, Джералдин.

— Няма ли да ме целунеш?

Ние се целуваме. Тя се усмихва.

— Какво?

— Хубава ли е?

— Коя?

— И питаш. Жената, на която е гривната.

— Не.

— Разбира се, че е хубава. Тя е много по-хубава от мен. И сега отиваш при нея. Не ме лъжи. Моля те, не ме лъжи!

— Да — казвам аз. — Сега отивам при нея.

— Обичаш ли я?

— Не.

— Лъжеш. Но за мен това няма значение, честна дума. Не ми пречи, докато ходиш и с мен. Защото ти си първият мъж в живота ми.

— Значи до четири, в часа по история.

Тя тръгва, спъва се с високите си токчета, пламнала, с омацано лице и размъкнати дрехи. Изчезва в храсталака. Става тихо. Аз тръгвам по пътя за старата кула, която виждам през върховете на дърветата. Едната ми ръка е в джоба, в нея стискам гривната на Верена.

След три крачки чувам шум и веднага спирам. Някой тича през храсталака. Не мога да го видя, само го чувам. И вече не мога да го настигна, защото шумът от стъпките заглъхва. Някой ни е подслушвал. От колко време? Какво е чул? Какво е видял? Кой е бил?

Остават 2 минути. Аз съм съвсем точен, а при това успях и да се измия. За щастие тук минава едно поточе. Леденостудената вода ми подейства добре.

Няма никой. Сядам на едно стъпало при входа на развалините, където има табела: „Опасност от срутване! Влизането забранено!“

Колко стара е тази кула! За последен път реставрирана от негова светлост княз Вилхелм IX през 1804 година — това чета на друга табела, която също се разпада.

Внезапно тя цъфва пред мен като Червената шапчица в гората. Този път е с червена рокля и червена барета. Майка й я облича като малка кукла.

— Добър ден, чичо Мансфелд — казва тя тържествено.

— Здравей, Евелин! Откъде изскочи?

— Чаках зад кулата да дойдеш. Мами чака горе.

— В кулата?

— Да. Трябва да се качиш горе.

— Но ако това нещо се срути… — соча табелата.

— Няма да се срути. Трябва да бъдем много предпазливи с мами. Тя не трябва да бъде виждана с някой мъж. Затова всеки път ме взема със себе си.

Всеки път… Взема ли те често, мъниче? Много често? И тук ли? Тук ли се среща с италианския си хубавец? И с други господа? Толкова много въпроси. Не зададох нито един.

— Чакай — казвам аз и й давам нещо, което през целия ден нося със себе си.

— Марципан! — извиква тя радостно.

— Нали най-много го обичаш? — Купих го днес в училищния бюфет.

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза. Снощи.

— Така ли? — Гледа ме недоверчиво.

Не си спомня. Много е малка. Верена има късмет. И прекрасна съюзничка.

Макар че това, което върши, едва ли е много редно. Впрочем колкото за редното: вие безукорен ли сте, господин Мансфелд? Какво направихте преди малко?

Но аз съм малодушен помияр и не искам да мисля за това, така че питам бързо:

— Как е кучето ти?

— Асад? Добре, благодаря.

— Защо не го доведе?

— Той сега спи.

— Така ли? Е тогава човек не бива да го безпокои.

— Не. Освен това понякога иска да бъде оставен сам? Като всеки човек.

— За това си права, Евелин.

— Сега изчезвам. Ако някой идва, ще започна да пея. Мами знае.

— А?

— Да. Горе човек може да се скрие.

— Била ли е мами вече горе с друг чичо?

— Не, досега никога.

— А откъде знаеш тогава, че човек може да се скрие горе.

— Е, защото съм била горе. С мами. Ние често се качваме там. Много е хубаво, ще видиш.

— Чао — казвам аз. Тя се бави. — Какво има?

— Може ли… може ли да те целуна, чичо Мансфелд?

— За марципана?

— Не.

— А за какво?

— Ами защото искаш да ни помогнеш.

— А, така ли — казвам аз. — Разбира се, можеш да ме целунеш. — Навеждам се към нея и тя обгръща врата ми с ръчичките си. Получавам целувка по бузата, сигурно най-мократа, която някога съм получавал. След това детето изчезва.

Аз изтривам бузата си, влизам в старата кула и изкачвам виещата се стълба, която на всяка стъпка скърца и скрипти; все по-високо и по-високо, и при мисълта, че всяко стъпало ме приближава с няколко сантиметра до Верена, на челото ми избива пот. Ама че височина! Нямах и представа. Деветдесет и седем стъпала! Когато най-сетне стигам до стаичката на кулата, тя стои пред мен, изпъната и стегната; и чудните й очи се взират в мен, тези черни очи, толкова големи за тясното й лице, тези очи, които не мога да забравя и няма да забравя, докато съм жив.

Днес е облечена с лека изрязана рокля без ръкави от бял лен на ярки цветя. Разбирам от дрехи. Колкото и семпла да изглежда тази рокля, тя струва малко състояние. И как й стои! Не бива толкова да я гледам. В тази рокля изглежда още по-възбуждащо, като че ли не е облечена. Ах, Верена.

Изваждам от джоба си гривната и й я давам. После отивам до един от прозорците на тази стаичка, пълна с ръждясали инструменти, изпочупени мебели, сламеници и прогнила дървения. Гледам далече над кафявите, червени и златни листа на дърветата. Всичко е огряно от слънцето, лека мараня замъглява далечината. И отново летят тези сребърни паяжини. Циганско лято.

— Хубаво е тук — казвам аз и чувствам, че тя се приближава зад мен. — Местата тук са ми познати. Живял съм във Франкфурт. — Продължавам да говоря, но ми става все по-трудно, защото тя е застанала плътно зад мен. — Малката река там долу е Нида. Оттатък е Птичата планина. Онова с тройната гърбица е Винтерщайн, а там, където слънцето между черните дървета осветява една поляна, е Хоенродскопф, веднъж там…

— Оливер?

— Да — аз се обръщам и всичко ме обгръща отново: „Диорисимо“, ароматът на момини сълзи, ароматът на нейната кожа, синьо-черната й коса, очите…

— Благодаря — пошепва тя.

— Ах, смешно е да се говори — Трябва да звучи бодро, но само дето не се просълзявам. — Каква хубава рокля!

— Мъжът ми наистина си идва довечера. Голям късмет, нали?

— Да, голям късмет.

— Защо ме гледате така?

— Трябва да получа нещо от вас.

— Какво?

— Много добре знаете какво. Дайте ми го.

Тя не помръдва.

— Хайде! Или ще си взема гривната обратно!

Тогава тя бърка в един малък страничен джоб на роклята и вади кръгла кутийка.

Аз я отварям.

— Какво правите?

Проверявам дали са тридесет. И дали всичките са веронал. Прибирам кутийката.

— Ще ги хвърлите ли?

— Не.

— А какво?

— Ще ги запазя.

— Защо?

— Вие защо ги пазехте?

— Оливер…

— Да?

— Много ли сте…

— Какво?

— Нищо.

Двамата гледаме през прозореца и сърцето ме боли, и си казвам, че съм идиот, идиот, трижди проклет идиот, и да си гледам Джералдин или някоя друга такава, но тази жена тук, тази Верена Лорд да я оставя на мира. И виждам малки селца, замъци, чифлици, крави на черни и светлокафяви петна, виждам влакове, които свирят и се забулват в дим. Виждам Бад Хомбург, Бад Наухайм и Франкфурт, и тя също вижда всичко това. Така стоим един до друг може би в продължение на три минути и никой не проговаря. Изведнъж усещам как лявата й ръка посяга към моята дясна. Срамувам се, защото моята е потна от вълнение, но когато нейните пръсти се вплитат в моите, усещам, че и нейната ръка е влажна.

Всичко това, което пиша сега, си го казахме, без нито веднъж да се погледнем. През цялото време гледаме през прозореца над короните на дърветата и надолу към влаковете, кравите, замъците, селата.

— Как намерихте гривната?

— Едно момиче я беше откраднало. Едно малко момче я е издебнало и ми издаде името на крадлата.

— Хубава ли е?

(Лесен въпрос!)

— Не.

— Как успяхте да я вземете?

— Момичето е от моя клас. През часа изтичах до вилата, в която живее, влязох в нейната стая и си я взех.

— Тя видя ли ви?

(Още по-лесен въпрос!)

— Не.

— Цялата ви яка е изцапана с червило.

— Тогава ще трябва да си сменя ризата, преди да започнат часовете. Благодаря, че ми казахте.

— Аз ви благодаря за гривната.

— Може ли пак да се срещнем?

Мълчание.

— Всеки ден между два и четири съм свободен. Разбира се, мога да дойда и по всяко друго време. Просто ще избягам.

Мълчание.

— Попитах ви нещо, госпожо.

— Чух.

— И?

Мълчание.

— Аз ви помогнах, нали? Помогнете ми и вие. Моля ви!

— Да ви помогна? Аз? На вас?

— Да ми помогнете. Вие. На мен. Да.

— Като се срещаме?

— Да. Само да се срещаме. Нищо друго. Да гледаме оттук. Да си говорим. Да стоим един до друг като сега.

Тя пуска ръката ми.

— Вие сте на двадесет и една години. Аз съм на тридесет и три. По-възрастна съм от вас дванадесет години!

— Не ме интересува.

— Аз съм омъжена.

— За мен няма значение. При това бракът ви е нещастен.

— Имам дете.

— Обичам децата.

— Имам любовник.

— Не ме интересува. — (Лъжа.)

— Преди него имах друг.

— Сигурно сте имали много. Всичко това е без значение. Верена, защо не се срещнахме преди няколко години?

От тук нататък до края на разговора ние се гледаме. Говорим спокойно и тихо. Вее лек вятър, шумоли в дърветата.

— Това е безумие — казва тя.

— Кое?

— Да се срещнем пак тук. Кълна се, няма да ви направя нищо! Искам само да ви гледам, само да творя с вас… Вчера на магистралата нямахте ли чувството, че бихме се разбирали добре? Не говоря за леглото. Имам предвид като възгледи, като начин на мислене. Нямахте ли чувството, че много си приличаме? Много, много си приличаме?

— Да… вие сте също толкова объркан, пропаднал и самотен като мен.

В далечината изсвирва локомотив. Сега слънчевата светлина пада върху роклята на Верена. Цветята сякаш оживяват.

— Спахте ли с момичето, което открадна гривната ми?

— Да.

— Но не от любов.

— Наистина не от любов.

— Това ми е познато. Ах, колко добре ми е познато!

Как говори! Как се държи! Нейната походка. Всяко движение. Тази жена има своята тайна. Не иска да ми каже каква е, откъде е. Прави се на пропаднала, говори лошо за себе си. Всичко това е преструвка, всичко е лъжа.

Коя си ти, Верена?

От къде тръгва твоят път? Защо се отрупваш със скъпоценности? Защо тръпнеш да не изпаднеш пак в мизерия — и непрекъснато рискуваш, като мамиш мъжа си? Защо?

Повече няма да те питам. Някога може би ще ми разкажеш.

— И ще се срещнем пак тук и ще си говорим?

— При едно условие.

— Кое?

— Да ми върнете веронала.

— Изключено! Ако това е условието, отказвам се.

— Не искам да си взема таблетките. Аз искам вие да не ги взимате.

— А аз не искам те да са у вас.

— Тогава ги унищожете. Сега, веднага. Пред мен. Да видя.

— Как да ги унищожа?

— Може би горят.

Този път имам кибрит. Бавя се, докато паля кутийката, защото бих искал да запазя веронала.

Кутийката лумва, таблетките се овъгляват и се разпадат. Хвърлям остатъците на пода. Верена ги тъпче с крак, докато всичко се размаже и се набие в дъските.

Сега ще можем пак да се видим.

— И като си помисли човек, че е трябвало да спите с аптекаря за тях — казвам аз.

— И като си помисли човек, че сега вече няма да можем да ги ползваме — казва тя.

— И като си помисли човек, че изпълних вашето условие. Кога ще се видим пак? Утре?

— Не.

— Вдругиден?

— Не и вдругиден.

— Кога тогава?

— Ще е възможно чак след няколко дни.

— Защо?

— Защото съм бременна. Нали ви казах, че нямате представа в какво положение съм, какво става с мен. Вие нищо не знаете! Просто нищо!