Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (87)

19.

Докато всички разговарят и пият прощалния си коктейл, доктор Филдинг така ме гледа, че чувам жена му да казва нервно: (Стига си зяпал! Ставаш за смях!), Верена ме пита на висок глас:

— Какво ново с онова момиче?

В първия момент не разбирам какво ме пита.

— Кое момиче?

— Момичето с гривната. Каза ли му?

— Не можах.

— Защо?

Разказвам й какво се случи с Джералдин. За мое учудване Верена веднага ми повярва.

— Но щом разрешат посещенията, ще отидеш и ще й кажеш, нали?

— Кълна се.

Наистина ще отида. Трябваше веднага да го направя. Без да моля за помощ проклетия Ханзи. За Ханзи не разказвам нищо на Верена, както и за отстраняването на госпожица Хилденбранд.

— Като две гълъбчета — не може да се стърпи доктор Филдинг.

Ама как си пада по Верена! Нищо чудно — с тая тлъста жена…

— Какво искате да кажете, скъпи докторе? — усмихва се Верена.

— Как си гукате двамата! Цяла вечер ви наблюдавам. Явно чудно се разбирате!

— Нашите семейства са в най-тесни приятелски връзки, скъпи докторе. Особено мъжът ми и бащата на Оливер. — Верена не се дава лесно.

Госпожа Филдинг вече губи търпение:

— Да си тръгваме, Юрген! Стига! Крайно време е. — И се обръща към нас (това й е отмъщението): — Утре сутринта ще ми хленчи колко му е зле. Заради черния дроб. Изобщо не трябва да пие.

Другите дами са от същия тип, а господата до един са като доктор Филдинг. Всеки с удоволствие би зарязал дъртачката си, за да се ожени за някоя млада и приятна дама, стройна и хубава, сърдечна, а не злобна и досадна. Ама как! Цял чувал пари ще му трябва, ако се опита да се разведе с нея. Тогава по-добре адът вкъщи, милионите в банката и някъде из града таен апартамент с хубавка приятелка. Приятелката, естествено, държи юздите на няколко такива стари мераклии, работи ги по график. Преувеличавам ли?

Елате във Франкфурт или в някой друг от големите германски градове, ще видите…

И това е една от страните на икономическото чудо. Ерхард едва ли го е предвиждал. Ама кой го е грижа?

Спречкването между господин и госпожа Филдинг бележи началото — часът е 23:55 — на общото разотиване. Докато гостите шумно си обличат палтата в антрето (някои са с норки), докато възможно по-демонстративно оставят върху месинговата табличка бакшиш за персонала, Верена ми шепне: „Ще оставя отворено. Само тихо.“ Кимам и се усмихвам на доктор Филдинг.

Голямото сбогуване. Прегръдки, размяна на женски целувки. Да се надяваме, че Евелин няма да се събуди. Или някой от прислугата. Най-сетне сме навън. Къщата е разположена в малък парк. Когато по чакълестата алея излизаме на улицата, Верена гаси тук-там светлините. Старите фенери от ковано желязо, разположени покрай паркинга, още светят. Ето колите ни. Все мерцедеси, въпрос на чест. И моят ягуар. Отново сбогуване. Този път по-кратко. Господата бързат да се приберат. Само доктор Филдинг не може да миряса:

— Чака ви дълъг път, момко.

„Няма страшно, старче“, искам да му кажа, но естествено отвръщам:

— Само четиридесет минути, господин докторе.

— Откъде ще минете?

— Както на идване. По Микел до Райнгау надолу и през улица Висбаден до магистралата.

Веднага ме приклещва:

— Чудесно! Тогава ще караме подир вас. Ние живеем на улица Висбаден 144.

Проклятие! Няма мърдане. Ще трябва да направя гигантска обиколка. Всъщност исках само да обиколя тук и да оставя някъде наблизо колата.

Потеглям. Филдинг непосредствено зад мен. На улица Висбаден започвам да следя номерата на къщите от сто нагоре. 120. 130. 136. Тук трябва да намали. 140. Продължава да ме следва. А, така ли!

Иска да види дали наистина ще продължа към интерната.

За щастие познавам Франкфурт като петте си пръста. И за щастие колата ми е спортен модел. Значи напред! Сега ще видиш ти.

При Бигвалд завивам надясно, без да дам мигач, и натискам газта, напред, после пак вдясно. И още един път вдясно и влизам в улица Роделхайм. Тук има един изоставен паркинг, спирам рязко и гася светлините. Чакам три минути. Пет минути.

Не минава нито една кола. Май съм успял да се отърва от господин доктор Филдинг. Но все пак. Още минутка. Възможно е той да ме търси. Докато чакам, се сещам за господин Хертерих. Откакто двамата сме в интерната, толкова често съм му помагал, че тази вечер съвсем откровено говорих с него:

— Излизам и ще се върна утре рано сутринта.

Той вече е толкова смачкан и сломен, че само мънка:

— Гледайте да се върнете за началото на часовете.

— Естествено.

Приятелското му отношение се дължи на това, че две минути преди разговора ни шамаросах малкия черен Али, защото оплиска с мастило костюма на възпитателя (колко ли костюма има нещастникът?). Докато излагах намеренията си на господин Хертерих, той търкаше с лимон и кърпа, която топеше в топла вода, изцапаното по сакото и панталона.

— Мисля, че ще напусна. Не издържам повече.

— Глупости. Ще успеете да се наложите.

— Да — казва той съвсем безнадеждно. — Естествено. Разбира се.

Та така. Чакам вече шест минути. Досега не е минала нито една кола. Потеглям. На улица Бокенхайм има денонощен гараж. Давам на монтьора щедър бакшиш и той приема да вкара колата в гаража. Казвам му, че ще я взема рано сутринта. Смяната му е до осем. Значи ще го заваря. И така, скрих колата.

Оттук до къщата на Верена има-няма пет минути пеш. Покрай Палмовата градина в северна посока. Няма жива душа. А е само четвърт час след полунощ. Вече виждам вилата, боядисана в жълто, капаците на прозорците в зелено. Всички кепенци са затворени, но зад два от тях още свети. Свети през процепите.

Стая на партера. Спалнята на Верена, колкото и да е странно, се намира на партера. Слава богу. Така няма да си блъскам главата как да изляза сутринта, без някой да ме забележи.

Градинската порта. Притворена. Отварям я внимателно, за да не скърца, и я затварям. Ключалката щрака. Дотук добре. Обувките ми скърцат по чакъла. Събувам си обувките и тичам по тревата. Чорапите ми се намокрят. Паркингът. Къщната врата. Притворена. Аз я затварям към себе си. И тук щраква ключалка. В антрето е тъмно, но една врата е отворена и от нея пада светлина. Минавам през гардеробната стая с големи огледала и шкафове по целите стени. Правя още три крачки и съм в спалнята на Верена. Широко легло със завивки. Две нощни лампи с розови абажури светят. Всичко в стаята е в розово — тапетите, покривките, креслото, тоалетката с голямото тройно огледало, килимът.

Верена стои пред мен. Сега е без никакъв грим. Тя е с къс комбинезон и тесни бикини. Нищо друго. Косата й пада свободно върху раменете. Аз стоя и само я гледам.

— Всичко наред ли е?

И двамата шепнем.

— Филдинг караше след мен, но аз успях да се измъкна.

— Съблечи се. Там е банята. — Тя ми посочва друга врата, също оставена отворена. В облицованата със сини плочки баня също свети.

Аз започвам да се събличам.

— А ако някой от прислугата се събуди?

— Никой няма да се събуди.

— А Евелин…

— Като заспи, вече нищо не може да я събуди.

— Но ако…

— Ще заключим вратата. Побързай!

Тя започва да диша задъхано. Гледа ме докато се събличам и мятам смокинга си на един стол. Когато оставам без риза, Верена ме прегръща и бързо ме целува по гърдите. Съблича комбинезона през главата си и аз виждам красивите й големи гърди. Тя се притиска в мен. Вдъхвам аромата на косата й, нейния парфюм, сапуна, с който се е мила. Усещам гърдите й.

— Побързай…

— Да.

— Побързай. Чакам те. — Тя отива до леглото и пада върху него.

Когато се връщам от банята, Верена лежи гола с разперени ръце. Тя се усмихва. Някъде бях писал, че не съм виждал по-красива жена. Но тогава виждах само лицето й. Сега отново пиша: никога не съм виждал по-красива жена. Никога вече няма да видя по-красива жена. Кожата й е още бронзова от слънцето на отминалото лято, краката й са дълги и красиви. Над венериния хълм се издига леко заобленият й корем.

Аз не съм Казанова, не съм спал с хиляда жени. Но красивите жени, с които съм спал, всички бяха с леко заоблен корем. Всички истински красиви жени са с леко заоблен корем.

Чета това, което току-що написах, и го намирам смешно. Ще го задраскам.

Не, ще го оставя.

Може би като се чете, звучи смешно. Но е вярно.

Както и че всички истински красавици имат някъде по лицето си малка бенчица. Ако нямат, си слагат. Верена е без грим. Черната бенка на лявата скула е истинска…

— Ела — шепне тя.

Сега и аз съм гол като нея. Приближавам се до ръба на леглото, сядам на него и я галя — бедрата й, гърдите й, ръцете й.

— Трябва да си много нежен с мен, любими — шепне тя. — Можеш ли да бъдеш нежен?

— Да.

— Истински нежен?

— Истински нежен.

— Ела, любими, бъди нежен с мен… Толкова много копнях… И двамата чакахме толкова дълго…

Слагам лице на бедрата й. Мисля, че никога не съм бил толкова внимателен, толкова нежен. Никога не съм бил и толкова влюбен. Толкова много. По такъв начин. Никога досега.

В къщата е тихо, абсолютно тихо. Някъде навън лае куче. И в мига, в който бедрата й се разтварят и ръцете й посягат към косата ми, отново ме обзема това чувство, което изпитах преди време, това смешно чувство, че скоро ще умра.

То бързо отминава.

И остава само Верена. Само Верена, само Верена.