Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (106)

14.

Вече е тъмно, когато напускаме малката килната къща. Верена заключва. През полето вървим към моята кола. Когато тръгвам с колата по магистралата, ми идва нещо наум:

— Веднъж каза, че мъжът ти е настанил брат ти в едно обменно бюро на франкфуртската гара.

— Да, вярно е. Преди една година Ото взел пари от служебната каса на фабриката в Пасау. Баща ми го изхвърлил. Ото дойде при мен и се примоли. Вечно такива ги върши. Мъжът ми му помогна. Мъжът ми помага на много хора.

— Красив жест от негова страна.

— Той не го прави заради хората.

— А за какво?

— Заради мен.

— За да го обичаш?

— Да.

— И ще го заобичаш ли?

Тя поклаща глава. Чистачките се движат, дъждът тропа по стъклата и по покрива. При бензиностанцията на магистралата слизам и моля да повикат такси. След това се връщам при Верена.

— Вдругиден е четвъртък. Целия следобед съм свободен. Ще се видим ли в два и половина?

— Да, Оливер, да! — кима тя.

Втренчваме се навън в тъмнината и в дъжда, гледаме автомобилите, които, пръскайки вода, профучават по мокрия асфалт.

Извиканото по телефона такси пристига.

— Не спирай с таксито точно пред вас, Верена.

— Няма.

— Обичам те.

— Лека вечер.

— Обичам те.

— На добър път.

— Обичам те.

— Остани тук, аз сама ще отида. Не искам шофьорът на таксито да те види.

Тя тръгва. Таксито потегля. Червените му задни светлини изчезват на завоя. Потеглям към интерната. „Квеленхоф“ още е празен, когато пристигам. Децата са на вечеря.

На път към моята стая срещам господин Хертерих.

— Слава богу, че идвате навреме. Господин доктор Хаберле се обади по телефона.

— И?

— Аз… аз казах, че имате разстройство и сте на легло.

— Окей. Мога ли и аз да направя нещо за вас?

— Не, благодаря… — Той чука на дърво и се засмива унило. — В момента, слава богу, се справям някак с малките.

— Виждате ли! Нали ви казах.

— Но какво ще стане, ако господин директорът или някой учител забележи, че изчезвате толкова често?

— Никой няма да забележи.

— Но ако все пак стане?

— Тогава излитам от тук.

— Това ли искате?

— Не! Така че ще съм много предпазлив, господин Хертерих. Оставете всичко на мен. Аз ви помагам, вие ми помагате. Обещавам, че ще излизам само в четвъртък и събота. Тогава е разрешено, нали?

Той кимва с облекчение и казва тихо:

— Не искам да бъда нахален, но тя сигурно е прекрасна.

— Да.

— Моята жена също беше прекрасна, господин Мансфелд. Толкова красива, че всички се обръщаха подире й.

— Какво стана с нея?

— Тя ме мамеше и се разведохме. Никога нищо не можах да й предложа. Красивите жени винаги трябва да се глезят, нали?

— Може би — казвам аз и си мисля за Манфред Лорд.

В стаята си сядам на леглото и мисля за себе си.

Какво мога аз да предложа на Верена? Нищо. Нищичко.

Нещо ми убива в ребрата.

Бъркам в джоба си и вадя петте парчета от грамофонната плоча. Съединявам ги върху нощната масичка.

ЛЮБОВТА Е САМО ДУМА. Оригинален саундтрак от „ОБИЧАТЕ ЛИ БРАМС?“

Седя втренчен в счупената плоча. „Любовта е само дума.“ Дъждът чука по прозореца. Само нощната ми лампа свети. Чувам шум. Децата се връщат от вечеря. Бързо взимам плик и пъхам вътре парчетата от плочата. Лягам на леглото с ръце под главата си и гледам в тавана.

Тя казва, че дори не може да си спомни лицето му. Но той е баща на детето й! Веднъж каза, че в живота си е обичала само двама души: Евелин и бащата на Евелин. Каза…