Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (61)

16.

— Аз…

— Аз…

— Не! Не го казвай! Моля те! И аз няма да го кажа!

Това е нашият поздрав, горе в стаичката на старата римска кула в събота следобед в три часа. Бяхме се прегърнали, бяхме се целунали. Този път аз бях пръв там, тя се изкачи по стъпалата, стъпваше меко, без токчета. Носи рокля с цвят на метличина и е с бежово палто от каша, защото е студено и от време на време превалява.

— Но аз знам какво искаш да кажеш.

— Какво?

— И аз исках да кажа същото.

— Не го казвай!

— Няма.

— Достатъчно е да знаем, че и двамата искахме да го кажем, нали? — Да.

Днес лицето й отново е добило цвят, пак е гримирана. Изглежда все още малко отпаднала, но вече е здрава. Ако човек погледне от кулата, може да види планини и села, градове, замъци и крави в дъжда, в този тъжен септемврийски ръмеж. Ако човек погледне, но този път тя не го прави и аз не го правя. Накъде сега? Към хубавото или към лошото? Към щастието? Към тъгата?

— Къде е Евелин?

— Долу.

— В дъжда?

— Тя е с моя чадър. Нищо й няма. Играе с Асад.

— Как си, любов моя?

— Добре. А ти?

— На мен ми е добре само когато мога да бъда с теб — казвам аз.

— Не ставай сантиментален. Не мога да го понасям.

— Не можеш да го понасяш? Самата ти си толкова сантиментална!

— Добре. Но все пак го зарежи.

— Вече го зарязах — казвам аз. Асад лае. Евелин се смее. Чувам как лудуват в дъждовната гора. — За тях времето е чудесно.

— Да.

— Дали и за нас ще бъде някога?

— Хубаво време?

Настъпва тишина, която някои писатели изписват в книгите си така: „…!“

— Добре — казвам аз, — не може на всичко да получаваме отговор. Нищо ли не разбра мъжът ти?

— Кое?

— Моето посещение. Цветята…

— Нищо. Брат ми, разбира се, не дойде. Макар да знаеше, че съм в болница. Не го е грижа. Виждаме се само когато взима пари от мен. Иначе за него не съществувам. — Тя вдига широката яка на палтото си и ме гледа с огромните си черни очи, устните й треперят. — Оливер…

— Да?

— Имаш ли все още нещо с онова момиче?

— Не.

— Не лъжи. Кажи по-добре „да“, това е по-приемливо.

Кучето лае долу, момиченцето пак се смее.

— Не лъжа. Спах с нея. Но сега ще й кажа, че всичко е свършено.

— Кога?

— Утре. Толкова съм страхлив.

— Страхливецо — казва тя, — вземи ръката на друг страхливец. — И ме целува още един път, по-нежно, по-сладко, по-вълнуващо от първия път. След това прошепва: — Няма повече да те целувам, докато не й го кажеш. Това беше за последен път.

— Да, да, добре. Наистина ли вече нямаш болки?

— Категорично не. Какво ново в интерната?

— Всичко е наред. Двама ги изключиха. Двама влюбени. Спипаха ги в гората. Учениците направиха макумба. Аз присъствах.

— Какво сте направили?

— Нещо като заклинание на духове. За да бъдат двамата щастливи. Имаме една малка бразилка, тя организира всичко. И всички се молеха, всеки на своя си език.

— И ти също?

— Да.

— За какво?

— Да бъдем двамата с теб щастливи.

Главата й почти потъва във вдигнатата яка на палтото. Тя казва:

— И аз се молих.

— След като излязох от болничната ти стая, нали?

— Откъде знаеш?

— Почувствах го. Докато пътувах с колата.

— Това е безумие — казва тя. — Краят ще бъде страшен.

— Сигурно — казвам аз.

— Ако изпадна в нищета, какво ще стане?

— Аз ще ви храня, теб и Евелин.

— Ти? Ти си още дете! С нищо не разполагаш. Нищо не умееш! Ти… — Млъква и сега застава пред един от отворите и гледа навън в дъжда, надолу към низините.

— Мами! — вика Евелин. И маха с ръка. Асад лае.

— Ти за нищо не ставаш — казва тя.

— Не — казвам аз.

— Ти си бездомник.

— Да.

— И аз съм бездомница.

— Виждаш ли? — казвам аз. — Страхливец поема ръката на страхливец. Това между другото не ми харесва. От кого е?

— Не знам.

— Но аз знам нещо, което ще ти хареса! И знам от кого е.

— От кого е? — пита тя с плътния си сипкав глас, но съвсем тихо, и гледа в мокрия зелен пейзаж.

Аз не се осмелявам дори да обгърна с ръка раменете й, въпреки че стоя съвсем близо зад нея.

— От Шекспир — отговарям аз. — От „Бурята“, казва го Просперо. Тъкмо сега четем Шекспир, знаеш ли, на английски. Учителят ни по английски е чудесен. Млад. Облича се прекрасно. Всеки ден различно сако. И слага фини копринени шалчета. Ноа смята, че е обратен. Всички момичета са луди по него. Ако е вярно, не му личи. Държи се с момичетата фантастично, наистина. В никакъв случай не бих искал да го срещнеш.

— И какво казва Просперо?

— We are made out of such stuff as dreams, and our little life is rounded by a dream. — Това прочетох вчера.

— Какво означава това?

— Как така? Нали си имала американски гаджета?

— Ти си подъл.

— Не, Верена, не!

— Тогава ми кажи какво означава на немски — казва тя и гледа навън в дъжда и надолу към детето си, което играе с кучето между цветята.

— Означава — казвам аз — приблизително следното: „Ние сме от такава материя, от каквато са и сънищата, и нашето кратко съществуване продължава колкото един сън.“

— Хубаво е.

— Да, нали?

— Трябваше да общувам с повече американци. И щях да знам английски. След Третата световна война няма да пропусна. Ако дотогава съм още жива.

— След Третата световна ти ще бъдеш моя жена — казвам аз. — Ако и двамата дотогава сме живи.

Тя се обръща и ме гледа, а мен ме обливат горещи и студени вълни. Никога не съм се чувствал така, омаян от поглед на жена.

— О, това е любов…

— И нашето кратко съществуване продължава колкото един сън?

— Да — казвам аз.

И дъждът шумоли в есенните листа.

Вали, тихо вали…

— Ти куражлия ли си?

— Какво?

— Питам те дали си куражлия.

— Аз ли — питам. — Аз съм роден страхливец, ти го знаеш.

— Остави глупостите — казва тя и очите й пламват, тясното й лице още повече се изопва. — Аз му казах.

— На кого?

— На мъжа ми.

— Какво?

— Че съм те срещнала. С други момчета. Съвсем случайно. Чула съм името. Тогава съм си помислила: Мансфелд? Мансфелд? И съм те заговорила. И наистина си бил ти. Синът на неговия стар приятел в сделките.

— Верена! Ти си луда!

— Разбира се! Нали все това говорим. Искам да те виждам по-често! По-продължително! Невинаги скрито! Невинаги в тази кула!

Мислил ли си някога как ще стане, когато дойде зимата?

— И какво?

— Ами какво? В този живот винаги се случва точно обратното. Мъжът ми беше възхитен. Той смята, че трябва да ти телефонирам в интерната и да те попитам дали искаш да ни гостуваш утре на вечеря.

— Още утре?

— Да. Затова те питам дали си куражлия.

— Мисля, че да.

— Може би щом веднъж ни посетиш, ще можеш да идваш винаги. Също и във Франкфурт. Ние скоро ще си заминем оттук.

— Снощи все от това се страхувах.

— Какъв искаш да станеш, Оливер?

— Не отговарям, срам ме е.

— Не знаеш ли още?

— Напротив. Напротив.

— Тогава ми кажи.

— Звучи толкова глупаво.

— Кажи де!

— Писател.

— И се срамуваш?

— Толкова е трудно. Вероятно никога няма да стана. И въобще…

— Писал ли си вече нещо?

— Глупави любовни истории за момичета. Нищо друго.

— Напиши нашата история!

— Нашата история?

— Историята за нас двамата. Как се запознахме. Какво се случи досега. И какво…! — Млъква. Така че аз питам:

— Искаше да кажеш: И какво ще се случи?

Тя кимва и гледа навън в дъжда.

— Добре — отговарям. — Добре. Ще се опитам. Ще ти дам да прочетеш всичко. И ако е слабо, ще ми кажеш, нали?

— Да. Ако пък нещо особено ми хареса, пак ще ти кажа.

— Моля те!

— Оливер…

— Да?

— И Енрико ще бъде утре вечер. Той се върна от Рим. Мъжът ми го покани. Ще набереш ли толкова кураж?

— Какво означава тук смелост? Навярно на Енрико ще му бъде по-неприятно да ме види отново, отколкото на мен да го срещна още един път. Но как ще продължава всичко това?

— Имаш ли ми доверие?

— Разбира се, че не — казвам аз. — Глупости! Разбира се, че ти имам доверие, Верена.

— Тогава ми дай още малко време. И ако днес в единадесет излезеш на твоя балкон, ще видиш нещо.

— Научи ли се?

— Да — казва тя. — Вече съм почти перфектна. Имаш ли смокинг?

— Страхотен.

— Тогава го облечи утре вечер. Можеш ли изобщо да излезеш?

— Трябва да попитам шефа. Но сигурно ще мога. Вие сте толкова изискани хора. Ще му направи голямо впечатление, ако мъжът ти се обади в интерната и каже, че ме е поканил. Иначе шефът ще си помисли, че не отивам у вас, а в „Какаду“.

— Какво е това?

— Бардак, там човек може да си избере проститутка.

— Откъде го знаеш?

— Един от големите ученици ми го каза.

— Би ли ги предпочел, Оливер?

— Знаеш ли, досега исках да спя с всичко, което има между… което е от женски пол.

— А сега?

— Сега само с една.

— Наистина?

— Кълна се в живота си. Не, в твоя живот. Не, не, в живота на Евелин.

— Честно?

— Честно.

Тя се обръща към мен и аз целият се вцепенявам, болка пронизва сърцето ми и не мога да помръдна нито пръст.

— Трябва наистина да е честно, знаеш ли… — пита тя.

— Знам. Честно е.

— Луда съм, разбира се, че се захващам с теб…

— И аз съм луд.

— … но толкова те харесвам.

— И аз теб.

— Краят ще бъде страшен. Аз съм толкова по-стара.

Пак се почва!

— Стига повтаря все тази глупост!

— Все това ли повтарям?

— Постоянно. Съсипваш ме.

— Но аз наистина съм дванадесет…

— Не говори!

— Не говоря. Вече мълча.

И точно когато искам да я целуна, долу излайва кучето и Евелин започва да пее: „Всичките ми патенца в езерото плуват, с главици под водата, с опашчици навън…“

— Някой идва — казва Верена припряно. — Аз трябва да се махам. Утре в осем, нали?

— Да. Но мъжът ти да се обади в интерната.

Тя ме целува по бузата и бързо отива към стълбата с думите:

— Ако някой се качи, скрий се. Иначе изчакай няколко минути.

— Да. И тази вечер в единадесет?

— Тази вечер в единадесет.

В следващия миг изчезва. Поглеждам навън и я виждам как излиза от кулата и се отдалечава с Евелин и кучето навътре в гората в есенния дъжд, далеч от мен, още по-далеч, още по-далеч, без да се оглежда. Вече е изчезнала между дърветата. Идват един дебелак и една дебелана, дълго зяпат кулата, после продължават по пътя си. Вероятно табелата ги е отказала.

Сядам на един стар сандък в стаичката, поднасям ръка към лицето си и ръката ми отново ухае на парфюма на Верена.

„Диорисимо“.

Трябва да напиша нашата история, така ми каза.

Ще го направя.

Още днес ще започна.

Мили Боже, към когото за свой срам се обръщам само когато имам нужда от нещо, когато искам нещо за себе си или за друг, направи така, моля те, моля те, че това да бъде щастлива история!