Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (18)

17.

Спомняте ли си Джеймс Стюарт, американския киноартист? Та шефът изглежда точно като него. Много висок, с дълги крайници, къса коса, вече прошарена, неспокойни жестове и понеже е толкова висок, ходи постоянно леко наведен напред. Възраст? Бих казал, най-много на четиридесет и пет.

Говори тихо и приятелски, не повишава глас. Той е самото спокойствие. Облечен с (между другото безукорен) сив костюм от каша, седи зад голямото писалище, допрял върховете на пръстите си, и ме гледа мълчаливо и продължително. Има сиви умни очи. Седя пред него в едно дълбоко кресло, по-ниско от него, и отговарям на погледа му. Все ще започне да говори, си казвам. И наистина. Пита:

— Пушиш ли? — И добавя бързо: — Аз поначало се обръщам на „ти“ към всички ученици, и към големите. Освен ако не държат да се обръщам към тях на „ви“. Ти как предпочиташ?

— На „ти“.

Запалваме.

Той говори все така спокойно, все така тихо:

— Нещата с теб са съвсем прости, Оливер. Ти си на двадесет и една години. Три пъти си повтарял класа. Изключен си от пет интерната, четох докладните. Винаги заради истории с момичета. Знам, че никой друг интернат в Германия няма да те приеме. Не гледай на нашето училище като на междинна спирка. Това е крайната спирка. След нас няма нищо друго.

Аз мълча, защото изведнъж ми става кофти. Всъщност исках да бъда изхвърлен и оттук — заради моя старец. Но сега се запознах с Верена…

Усмихнат, шефът казва:

— Между другото, не вярвам да имам трудности с теб.

— Но аз съм труден случай, господин докторе. Това го има във всички докладни.

Той пак се усмихва:

— Особено обичам трудните. Знаеш ли защо? Нормалните са скучни. Но когато имам труден случай, винаги си мисля „чакай, чакай, тук има нещо“.

Леле, този е много печен!

— Тук работим с други методи.

— Да, вече забелязах.

— Кога?

— Видях кутията с конструктора, с която правите тестове. Госпожица Хилденбранд ми обясни всичко.

Лицето му се натъжава и той си потърква челото.

— Госпожица Хилденбранд — гласът му отпада, — да, тя е забележителна личност. Най-възрастната ми сътрудничка. Но с очите… Почти не вижда. Забеляза ли?

— Така ли? Не, нищо не съм забелязал, господин докторе!

— Ах, Оливер! — въздъхва. — Много мила лъжа. Но аз не обичам и милите лъжи. Изобщо не обичам лъжите. Затова и не те питам какво си правил долу в „А“ и защо идваш толкова късно при мен. Защото ще ме излъжеш. Много рядко питам. Недей обаче да ме мислиш за глупак, пред когото всичко е позволено. На някои неща при нас се гледа както във всички други интернати. Който е непоносим, изхвърча — разбрано?

— Да, господин докторе.

— Ти също. Ясно?

— Да.

— Моят интернат е скъп. С изключение на неколцина стипендианти тук идват само деца на богати родители — и с лека ирония: — Бъдещият световен елит.

— Като мен например — подхващам също така иронично. — Моят баща принадлежи наистина към световния елит.

— Не говоря за това. Аз не отглеждам родителите ви, а вас. Ти и другите един ден ще поемете заводите, корабостроителниците, банките и тъй нататък на вашите бащи. Вие ще командвате. Тогава може да предизвикате нещастие, вие — избраните, богатите, аристократите. Това е моята отговорност.

— Кое?

— Да не сторите зло. Или поне не голямо зло. Всички тук, госпожица Хилденбранд, всички учители, всички възпитатели, аз, полагаме усилия да ви вкараме в пътя и да предотвратим злото. Понеже родителите ви имат пари — на повечето от вас във всички случай — по-късно щете, не щете, ще бъдете за пример на другите, или да кажем, ще ги ръководите, затова изхвърлям всеки, който не се подчинява. Разбираш ли ме?

— Да, господин докторе.

— Обясни го.

— Вие не искате да носите отговорност, ако след десет или двадесет години управлението е погрешно.

Той кима, усмихва се и притиска върховете на пръстите си един в друг.

— И знаеш ли защо съм станал учител?

— Поради това.

— Не.

— Ами за какво?

— Навремето ми преподаваше един учител, който беше голям идиот.

Леле, бива си го! Първо конско, после смешки. За да не го помисля за тъпан. Наистина, харесва ми.

Дали и аз му харесвам?

Сменям тона, за да го изпитам, ставам по-разпасан.

— Идиот? И такива ли има между вас?

— Разбира се. Да не сме Айнщайновци. Слушай по-нататък. На девет години бях генерално скаран с правописа. И понеже учителят ми беше идиот, той ме налагаше по задника. Всеки ден, Оливер, всеки ден. Беше като „амин“ на молитвата. Другите имаха понякога почивка — но не и аз, всеки ден бях на линия.

— Горкият доктор Флориан.

— Изчакай още малко, преди да ме съжаляваш. Скоро ще ти потекат сълзи. Боят в училището не беше всичко. Вкъщи, когато баща ми видеше тетрадките, всичко се повтаряше. Той беше много избухлив, баща ми, защото имаше много високо кръвно.

— Това ми е познато — казвам аз и си мисля, че никога не съм се чувствал толкова скоро като у дома си. — Моят старец също. Но той е… вие всъщност знаете как стоят нещата с него, господин докторе.

Той кимва.

— Направо е за чудене — му казвам не защото искам да бъда нахален, а го мисля искрено, — че след това сте станали човек!

— Трябваше безумно да се стегна — казва той, — освен това ти не знаеш моята истинска същност. — Той се удря в гърдите. — „Тук вътре е ужасно“, както правилно е отбелязал Шилер.

— „Там долу“, отбелязва Шилер.

— Където искаш — казва той.

Ако бях момиче, щях да се влюбя в шефа. Вехтият е страхотен! Дали е женен? Не виждам да носи халка. Такъв може да има всяка, която си иска. Бих искал да съм като него. Спокоен и силен, мъдър и жизнерадостен. Но това май ще ми се размине…

— Слушай сега — казва шефът. — Моят баща, дребен чиновник, в яда си не спираше до мен. Той винаги пребиваше заедно с мен и двамата ми братя и ругаеше майка ми. Мога да ти кажа, че когато бях деветгодишен, буреносни облаци бяха надвиснали над дома Флориан.

Както така се усмихва и говори, изведнъж си мисля: дали пък не е много нещастен. Защото, че е нещастен, го почувствах внезапно. Съвсем ясно. Свръхостро. Понякога знам какво мислят другите, какво става с тях — и това винаги отговаря на истината. Кое ли го потиска толкова?

— Майка ми — разказва той — беше съвсем отчаяна. Но дойде нов учител. Той беше по-различен от първия. Извика ме при себе си и каза: „Знам какво става с теб в училище и вкъщи. Аз няма да отбелязвам грешките в твоите работи. Ти и без това си безнадежден случай. Пиши както ти дойде!“

— Гръм и мълнии!

— Да, гръм и мълнии. Знаеш ли какво последва?

— Е, мир и покой се настаняват в уютния ви дом.

— Разбира се. Но това, дето ме нарече безнадежден случай, събуди у мен съпротива. Ядоса ме. Никой не иска да го смятат за пълен боклук, нали? Значи аз се взех в ръце. Какво да ти кажа — три месеца по-късно пишех без грешки. И знаеш ли какво реших тогава?

— Да станете учител.

— Това е. Исках да стана такъв учител, какъвто беше този вторият, Зеелман се казваше. Ние го наричахме само Душата^[1]. Исках да имам мое собствено училище и мои собствени методи. И исках да приемам не само богати деца, но и надарени бедни, защото пък моят баща беше беден човек и доста необразован. Защо ме гледаш така?

— А, нищо.

— Не, кажи го.

И го казвам. На този човек, си мисля, може да се каже всичко.

— Това, разбира се, е велико, за даровитите бедни, на които отпускате стипендии. Има само един недостатък, господин докторе.

— Какъв?

— Вие казвате: „В моя интернат искам да имам не само богати деца, но и даровити бедни.“

— Да, и?

— По този начин никога няма да има справедливост.

— Защо не?

— Справедливост — или да го кажем просто равновесие — може да има само ако приемате и ненадарени бедни деца. Защото така надарените бедни, които получават стипендии, непрестанно трябва да блестят с интелигентност, старание и отлични бележки, нали? Което ще рече — кариеризъм, интриги. Подлост. Вие искате да направите добро на бедните, господин докторе, да, но на каква цена? Често съм мислил за това. Защото така е навсякъде, където талантливите бедни хора трябва да полагат двойни усилия.

Той пак се усмихва, мълчи, после казва:

— Имаш право, Оливер. Но светът, честно казано, не е такъв, какъвто бихме искали да бъде. Какво да направя? Да давам стипендии на бедни идиоти? Не мога да си го позволя. Ще фалирам. Така ли ще помогна на даровитите бедни деца?

— Прав сте — отвръщам аз.

— Трябва по-често да разговаряме. Би ли искал понякога да ме посещаваш вечер.

— С удоволствие, господин доктор.

Мили боже, ако моят баща поне веднъж беше разговарял така с мен!

— Та понеже човек може да осъществи нещо само до шестдесет, най-много до седемдесет процента, аз сам си взех белята на главата.

— Като алиби пред самия себе си, така да се каже, да ви е чиста съвестта.

— Да, като алиби — казва той и става. — Засега това е всичко, Оливер. А, и още нещо — ще трябва да махнеш от тук колата. Във Фридхайм има гараж. Тук никой ученик не е с кола. Следователно същото важи и за тебе, нали? Точно ти би трябвало да го разбираш, щом толкова си размишлявал върху равновесието и справедливостта.

Какво би трябвало да отговоря?

Веднага ме изби на нахалство. Но казах:

— Да, господин доктор, утре ще махна колата.

— Добре. Багажът ти е вече в „Квеленхоф“. Така че карай натам.

— В „Квеленхоф“ ли ще живея?

— Нали го написах на баща ти?

— Да, но…

— Какво но?

— Запознах се с Ханзи, той живее в „Квеленхоф“. Там са малките момчета?

— Да — казва той. — Точно така. При малките винаги трябва да има и някой от големите. Да помагат на възпитателите и да наглеждат малките. Внимателно подбираме големите. Този път избрахме теб.

— Без да ме познавате?

— След като чух, че си бил изхвърлен от пет интерната, така реших.

— Господин доктор, вие сте най-умният човек, когото познавам!

— Може — отговаря той. — Много мило от твоя страна. Но защо ти хрумна?

— Ясно като две и две. Щом ми възлагате да наглеждам малките, по този начин ме и задължавате.

— За кое? — пита той лицемерно.

— Да се държа прилично… да бъда образец… и… и… Вие си знаете.

— Оливер — казва той, — трябва да ти върна комплимента. Ти си най-умното момче, което някога съм срещал.

— Но пък проблемно.

— Това особено ми харесва, както вече знаеш.

— Нека изчакаме. Ще видим дали ще ви хареса чак толкова.

— Ти имаш своето слабо място. Всеки има. Аз също. Госпожица Хилденбранд също. Аз не търпя около себе си хора, които нямат своите слабости. Те са безчовечни. Сам си кажи кое е слабото ти място.

— Момичетата.

— Момичетата, да — мърмори зловещият даскал, — и на твоята възраст скоро ще бъдат жените. Пиеш ли?

— Малко.

— Сега тръгвай за „Квеленхоф“. Представи се на възпитателя. Казва се Хертерих. И той е нов тук като тебе. Стаята ти е на първия етаж. Там живеят още две големи момчета, Волфганг Хартунг и Ноа Голдмунд. Те са стари добри приятели. Американците обесили бащата на Волфганг през 1947-а като военнопрестъпник. Той е вилнял в Полша.

— А Ноа?

— Ноа е евреин. Когато нацистите прибрали родителите му, него го скрили приятели. Тогава е бил на една година. Няма никакъв спомен за родителите си. Впрочем и Волфганг също. Той е бил на три години, когато са обесили баща му. Майката се е самоубила преди това. За двете момчета училищната такса я плащат роднини. Близките на Ноа живеят в Лондон.

— И двамата са приятели?

— Най-добрите, които можеш да си представиш. Съвсем ясно е, Оливер.

— Кое е ясно?

— Помисли! Бащата на Волфганг е бил високопоставен нацист. В часовете по история все го споменават. Учителят по история тук е много краен, три години е бил в концлагер.

— Това надали е много приятно за Волфганг.

— Именно. Никой не искаше да общува с него, когато се разбра за подвизите на баща му. Само Ноа. Ноа каза: „Какво е виновен Волфганг за баща си?“

Това трябва да го запомня. Какво е виновен синът за баща си? Какво съм виновен аз например — не, да не мисля за това!

— И Ноа каза на Волфганг: „Твоите родители са мъртви, и моите родители са мъртви, и ние не носим никаква вина за това. Искаш ли да ми бъдеш брат?“ Това за братството при нас…

— Знам. И аз си имам вече брат.

— Кой?

— Малкият Ханзи. Той ме помоли. Преди малко.

— Това е хубаво — казва шефа, — това ме радва, Оливер. Наистина ме радва.