Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (115)

23.

Толкова почтеният Манфред Лорд звъни.

Веднага след това се почуква и този път с черен костюм, но високомерен, сух, усмихнат, с леденостудени рибешки очи както винаги, влиза господин Лео. Господин Лео, слугата от вилата там горе в Таунус. Господин Лео, който ми взе пет хиляди марки. Господин Лео, който краде любовни писма, писани от други мъже до Верена, който подслушва и записва на магнетофон телефонни обаждания. Господин Лео изнудвачът.

— Позвънихте, господине. О, добър вечер, господин Мансфелд.

— Добър вечер, господин Лео.

Манфред Лорд говори звучно, спокойно:

— Ще бъдете ли така добър да отидете в моята спалня? На нощната масичка има една тънка книга. Донесете ми я.

— Разбира се, господине.

Манфред Лорд се усмихва широко.

— Учудва ви, че той е тук, а не във Фридхайм, нали?

— Да. Не. Искам да кажа…

— Аз го повиках. По-точно казано, той ме помоли. Горе се чувства много самотен. Откровено казано, разбирам го. Градинарят има поне жена. Лео е съвсем сам. А тук през зимата все пак ни идват много гости — той може да бъде полезен. Във Фридхайм цепи дърва и чисти сняг, нищо друго. — Всичко това се казва без никакви акценти, намеци, погледи. — И жена ми е доволна, че той е тук, нали, скъпа?

— Да — казва тя и ме поглежда право в очите, усмихвайки се, за да разбера как човек не трябва да се оставя да бъде натикан в миша дупка, — той, разбира се, е много полезен. Толкова перфектен прислужник.

Почукване. Вратата се отваря. Мерзавецът влиза с поклон.

— Това ли е, господине?

— Тя е, много благодаря. Можете да вървите да спите, Лео.

— Лека нощ, господине. Пожелавам на господата приятни сънища.

Лорд се приближава до мен. Книгата, която той държи, изглежда стара, обложката е с петна. Явно е гнила дълго в някое мазе.

— Това е „Дибук“ — казва Манфред Лорд. — Една прочута драматична легенда от света на източното еврейство. — Той прелиства пожълтялата заглавна страница. — Разбира се, заглавието не е „Дибук“ — това е лош дух, който може да влезе в човек^[1], — а „Между два свята“.

— Но това е на немски, не е на иврит.

— Това е немският превод. Вижте — издателство „Бенямин Харц“. Първото издание, ценено и търсено от познавачи. Авторът на пиесата се казва Ан-Ски. „Дибук“ е една от най-играните пиеси в еврейските театри. Ако искате да я вземете…

— Разбира се.

С това вечерта свършва.

Манфред Лорд прегръща Верена, докато аз си обличам палтото в антрето. Все още имах надежда да остана за момент сам с нея, но Лорд се намята, обръща се към жена си и казва:

— Навън е страшно мъгливо и хлъзгаво. Не бива да излизаш, скъпа. Аз ще изпратя Оливер до колата.

— Лека нощ, госпожо. — Целуване на ръка. Нейните пръсти се вплитат в моите. — Благодаря за прекрасната вечер.

Това е. Друго не ми идва на ум.

Той ме пуска да изляза пръв. Широкият му гръб закрива Верена и вече не я виждам. Фенерите от ковано желязо светят над чакълестия път, който води до вратата на градината.

— Ах — радва се Манфред Лорд, — Лео вече е нахвърлял пясък върху леда, какво ще кажете! Наистина е бижу! На този човек може стопроцентово да се разчита. Винаги! От осем години ми служи. За мен ще мине и през огън.

Какво знае господин Лорд? Какво предчувства? Дали Лео…

Заставаме пред ягуара. Стискаме си ръцете.

— Много поздрави у дома, Оливер. Всичко добро!

Потеглям. Той стои с ръка в джоба и маха. И аз махам. Какво друго мога да направя?

През тази нощ мъглата във Франкфурт е много гъста и магистралата е заледена. Не мога да карам с повече от тридесет километра, дори и така колата поднася.

На един безлюден тих паркинг спирам и изваждам снимките, които ми даде Верена. Те са седем с различна големина, някои нови, някои стари. На една е съвсем младо момиче на някакъв карнавал, с мрежести чорапи, къси червени панталони, фрак и цилиндър. С бастунче в ръка и дълго цигаре в уста очевидно се прави на Марлене Дитрих. На друга снимка е съвсем гола. Тази е скорошна, защото е със сегашната си прическа и модни обувки. Кой ли й е правил снимката?

Който и да я е правил — мразя го! Никой не трябва да знае, никой не трябва да вижда колко е красива Верена! Скъсвам всички снимки, запалвам всяко парченце поотделно и чакам да се превърне в пепел. После продължавам по пътя си. Мъглата става все по-гъста. Един елен едва не се блъсва в колата. Щеше ми се да запазя снимките, особено тази, на която Верена е гола. Но не бива да рискувам. Жалко. Тя положително мисли, че ми е доставила голяма радост. Не, трябваше да изгоря снимките!

Лео…