Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (66)

21.

След като водата отнесе хартийката и марципана, се върнах в салона.

Всичко е както преди. Манфред Лорд говори, другите го слушат. Той говори за пари, но всичките му изречения са двусмислени. Той казва:

— Вие трябва много да внимавате, Енрико, много да внимавате!

Той казва:

— Вашият баща ми е приятел, Оливер. Приятелите на моите приятели са мои приятели. Искате ли да бъдете мой приятел?

— Моят баща не ми е приятел, господин Лорд.

На това той се усмихва с разбиране като доктор Фрай, нашия учител по история, когато някой ученик сбърка, и отвръща:

— Добре, искате ли да бъдем приятели?

Въртя в ръка моята голяма кръгла чаша с отлежалия коняк и знам, че трябва да отговоря, и то бързо, когато той вече казва:

— Всеки човек има нужда от приятели, ще го почувствате в живота. Е?

— Да. — Как да кажа „не“?

Помогни на мама и на мен. Много е неотложно…

Манфред Лорд пълни пак чашите.

— За приятелството — казва той сияещ.

Трябва да внимавам, защото конякът ме е замаял. Не нося много на пиене. Очевидно Енрико също е замаян. Лицето му е зачервено, очите насълзени. Какво става с този хубавец? И какво става с Манфред Лорд? Дали не иска да ни напие? Очевидно. Иска да види как ще се държим, какво ще правим, какво ще кажем.

Неговата усмивка. Неговият чар. Неговото превъзходство…

— Още една чаша, Оливер?

— Не, благодаря. Ще трябва да шофирам.

— Тази малка отсечка! — Той отново пълни нашите чаши. Господин Сабатини вече е пиян. — Енрико ще нощува у нас.

Верена е страхотна! Тя пие, пие и нищо не й личи. Нищичко! Това, разбира се, ми напомня, че е работила в бар или нещо такова. Но тя не е била уличница! Сега вече сякаш я познавам толкова отдавна, че не само чувствам тайната на нейния живот, а и че знам — съществува такава тайна! И сто мъже да е имала. И сто пъти да се нарича курва. Тази жена с нейния страх от обедняване е достойна за мъжа си. Не, тя го превъзхожда! И нейното семейство превъзхожда неговото, защото… Какво значи всичко това? Пиян ли съм? Да не би да мислех на глас? Надали. Очевидно Манфред Лорд току-що са го споходили мисли, подобни на моите, защото той целува ръка на Верена и казва:

— От месеци не си изглеждала така прелестна, както тази вечер, любов моя…

22:00. 23:00. 23:30.

Всичко около мен малко се върти. Не съм привикнал на толкова пиене. Енрико непрекъснато се повтаря, без да забелязва, както всички пияни. Той е смешен. Трябва да се махам! Ако изпия още една чаша, ще стана и ще кажа, че обичам Верена.

— Последна глътка, скъпи Оливер?

— Не, не, аз…

— Глупости! Лео ще направи пак по едно силно кафе за всички, той вече го прави. Значи наздраве — за нашата прекрасна домакиня!

И пием за Верена, която наистина е прекрасна тази вечер, и тя се усмихва, но черните й грамадни очи остават сериозни.

Чувствам ръката й. Усещам в моята малко хапче. Поглъщам го със следващата глътка шампанско, без никой да забележи. В същия момент имам чувството, че зад очите ми избухва атомна бомба. Става ми адски горещо, чувствам как под ризата и смокинга потта се стича по гърдите ми. Толкова ми се завива свят, че ме е страх да не падна от креслото. И после изтрезнявам. Почти напълно. Във всеки случай мисълта ми е напълно ясна.