Заветни лири (Антология на руската класическа поезия)

Златният век на руската поезия 0

от Петър Велчев

Избрани

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Михаил Ломоносов
(1711–1765)

Ломоносов, Михаил (Михайло) Василевич (1711–1765) — учен-естествоизпитател, философ, поет, реформатор на стиха, създател на руския литературен език, родоначалник на новата руска поезия. Цялостната му духовна и обществена дейност е важна съставна част на Руското просвещение. Ломоносов въвежда в руската поезия стихотворните жанрове на европейската литература — ода, епична поема, послание, идилия, епиграма и т.н. Той разработва някои, станали по-късно традиционни за руската поезия размери и форми — четиристъпния и шестостъпния ямб, десетостишната одическа строфа и др. Поетичният му език е точен, образен, свързан с традициите на рационализма. Основни черти на Ломоносовата поезия са възторг от величието на битието, страстен граждански патос, патриотизъм, чувство за собствено достойнство на поетическата личност. Литературните му и естетически възгледи са свързани с разцвета на класицизма в руската литература. За Ломоносов поезията е могъщо средство за пропагандиране на прогресивни обществени, научни и родолюбиви идеи.

Гаврила Державин
(1743–1816)

Державин, Гаврила Романович (1743–1816) — най-значителният руски поет на XVIII в. Творчеството му отразява най-характерните черти на Екатерининската епоха: засилването на руската държавност, разцвета на националното самосъзнание, героиката на военните победи, корупцията на велможите, властта на фаворитите, дворцовите интриги и т.н. Основният жанр, който разработва Державин, е тържествената ода. Той обаче пристъпва към нея като новатор, разрушавайки характерната за класицизма „чистота“ и едностранчивост на жанра, обединявайки в една и съща творба елементи на одата и на сатирата. Едновременно с това в стиховете на Державин се появява и образът на самия автор — като реална личност с индивидуални преживявания. За метода на Державин е характерна конкретност на изображението, пластичност на образите, обилие на автобиографични мотиви и заедно с това типичният за класицистите дидактизъм и алегоризъм.

Василий Жуковски
(1783–1852)

Жуковски, Василий Андреевич (1783–1852) — поет и преводач, един от основоположниците на руския романтизъм, близък и сърдечен приятел на Пушкин. Благодарение на службата си в двореца (възпитател на престолонаследника, на бъдещия цар Александър II) има възможност нееднократно да се застъпва пред императора за дейци на прогресивната руска интелигенция като Пушкин, Херцен, Лермонтов, Шевченко, декабристите и до голяма степен да смекчава тяхната участ. В поезията си Жуковски се стреми да избяга от света на обществените противоречия в сферата на нравствено-религиозните преживявания. Голямо място в лириката му заема изображението на природата. В своя романтичен унес той търси тайнственото и чудноватото, необичайното и трагичното, като се насочва към исторически, предимно средновековни сюжети, рицарски и църковни легенди и т.н. Освен това, също както и Пушкин, преработва в стихове руски народни приказки и предания. Жуковски е един от най-големите преводачи в руската литература. Преводът му на „Одисея“ от Омир и до ден-днешен се смята за най-сполучлив, класически превод на тази творба.

Константин Батюшков
(1787–1855)

Батюшков, Константин Николаевич (1787–1855) — представител на руския романтизъм, вожд на т.нар. „лека поезия“, поет-анакреонтик, възпяващ земните радости на живота и свободата на личността. Изпитва влиянието на френската поезия на XVIII в. и на античната поезия. В творчеството му се разкрива с особена сила вътрешният свят на човека. Той е един от преките предшественици и литературни учители на Пушкин.

Иван Крилов
(1769–1844)

Крилов, Иван Андреевич (1769–1844) — писател, журналист, баснописец с национално значение, когото можем да наречем руския Лафонтен. Неговите басни са забележителен образец на реалистично изкуство и социален критицизъм. Много от стиховете на тези басни — афористично кратки, точно прицелени, дълбоко съдържателни — са се превърнали в епиграми, станали са пословици и поговорки и са влезли в разговорната руска реч. Предизвикани от „злобата на деня“, басните на Крилов придобиват много по-широко значение, обобщавайки явления в националния живот на Русия и на цялото човечество. Техният жив, интонационно многообразен, разговорно-сказов език до голяма степен подготвя творби като „От ума си тегли“ на Грибоедов, а също така оказва своето въздействие върху реализма на писатели като Пушкин и Гогол.

Иван Козлов
(1779–1840)

Козлов, Иван Иванович (1779–1840) — поет и преводач, ученик на Жуковски, представител на по-късния руски романтизъм от 20–30-те години. Личната му съдба е трагична. На 42-годишиа възраст той ослепява и се парализира и едва оттогава започва литературната си дейност. Спомените му за миналото, за дружбата и любовта, радостите на творчеството, надеждите за по-добър живот отвъд гроба му служат за утешение в голямото му нещастие и намират своеобразен отзвук в неговата поезия. Ив. Козлов се проявява и като талантлив преводач на Байрон, У. Скот, Данте, Тасо, Ариосто, Шение, Бърнс, Мицкевич и др. западноевропейски поети.

Фьодор Глинка
(1786–1880)

Глинка, Фьодор Николаевич (1786–1880) — поет и публицист, участник в Отечествената война от 1812 г., активен деец на декабристкото движение. Гражданската му лирика отразява характерните особености на ранния период на това движение. Някои от стихотворенията му („Тройка“, „Затворник“ и др.) се превръщат в популярни народни песни. В късното му творчество се появяват черти на религиозен мистицизъм.

Кондратий Рилеев
(1795–1826)

Рилеев, Кондратий Фьодорович (1795–1826) — поет, публицист и революционен деец, участник в Отечествената война от 1812 г., един от ръководителите на декабристкото движение и активен участник в Декабристкия бунт от 1825 г. След разгрома на бунта е осъден на смърт и обесен в Петропавловската крепост. Рилеев еволюира от идеите на дворянския реформизъм до демократическото и радикалното крило на декабризма. Ранното му творчество — патриотични оди и интимна лирика — издава влиянието на класицизма. Впоследствие подчинява своята литературна дейност на целите и задачите на политическата борба, което е ясно формулирано в неговата известна фраза: „Я не поет, я гражданин“. Основният му лирически герой е борецът за социално освобождение на родината. Националната тема и патриотичната идея са двата елемента на народностното начало в неговото творчество. Мястото на Рилеев в руската литература се определя от това, че той е една от най-изтъкнатите фигури на декабризма — широко и прогресивно идеологическо движение, обхванало през 1816–1825 г. различни слоеве от руския обществен живот.

Александър Бестужев
(1797–1837)

Бестужев (псевдоним: Марлински), Александър Александрович (1797–1837) — поет, преводач, белетрист и критик. Участвува в декабристкия бунт от 1825 г., за което е осъден на смърт, а впоследствие присъдата му е заменена с каторга и заточение в Якутск. През 1829 г. е върнат в армията и изпратен в Кавказ, където загива в сражение. Творчеството на Бестужев-Марлински отразява идеологията на декабристкото движение, разработва темите за народността и любовта към родината и е част от прогресивното направление в руския романтизъм. Социално-философските мотиви в лириката на Бестужев-Марлински са предвестници на някои теми, идеи и образи на Лермонтовата поезия.

Вилхелм Кюхелбекер
(1797–1846)

Кюхелбекер, Вилхелм Карлович (1797–1846) — поет, критик, драматург и преводач, активен участник в Декабристкия бунт от 1825 г. След разгрома на въстанието е осъден на смърт, но присъдата му е заменена със затвор. Умира в заточение. Главният лирически герой на Кюхелбекер е поетът-борец срещу самодържавието, свободолюбивият патриот, изповядващ високи граждански чувства и готов да даде живота си за освобождението на своята родина. Той смята, че поетът трябва да бъде „пророк на свободата“ и се надява, че потомството ще оцени неговия подвиг. В областта на драматургията Кюхелбекер е новатор, който още преди Пушкин руши каноните на класицизма по отношение на композицията и стихотворната техника. Езикът в поезията на Кюхелбекер има тържествен, одичен, ораторски характер в пълно съответствие с възгледите му за създаване на самобитен, свободен от чужди влияния, национален литературен език.

Александър Одоевски
(1802–1839)

Одоевски, Александър Иванович (1802–1839) — поет-декабрист, участник във въстанието от 14 декември 1825 г. След погрома на Декабристкото въстание е осъден на каторга, а по-късно е изпратен в Кавказкия корпус, където се запознава и сприятелява с М. Лермонтов. Той е един от най-ярките представители на декабристката поезия. Съзвучността на личните и граждански преживявания в неговите елегии, образната система на неговите стихове, разнообразието и новаторството му в областта на метриката и т.н. го правят предвестник на лермонтовското начало в руската романтическа поезия.

Александър Пушкин
(1799–1837)

Пушкин, Александър Сергеевич (1799–1887) — гениален поет, белетрист, драматург и литературен критик, родоначалник на новата руска литература, създател на класическия стил и език на руската поезия, загинал трагично на дуел в разцвета на своя необикновен талант. В творчеството му може би най-ярко се отделят поемите „Полтава“ и „Медният конник“, романът в стихове „Евгений Онегин“, романът „Капитанска дъщеря“, сборникът „Повести на покойния Иван Петрович Белкин“, драмите „Борис Годунов“ и „Моцарт и Салиери“, приказки като „Руслан и Людмила“ и др. Всички те са връх на реализма, историзма и народността в руската литература. А всеки етап от развитието на неговата лирика разкрива все нови и нови черти на поетичната му индивидуалност, сякаш непрекъснато разширявайки границите на руската поезия. В течение на целия си творчески път Пушкин запазва, развива и синтезира най-значителните художествени постижения както на предшествуващите го, така и на съвременните му поети. По този начин той създава своя ненадминат поетически стил, който от своя страна оказва могъщо въздействие върху съвременната му поезия и до ден-днешен се смята за образец на руския класически стих. Художественото наследство на Пушкин съдържа в себе си онези семена и кълнове, от които по-късно се развиват всички родове и видове на словесното изкуство в Русия. Пушкин е основоположник на самобитното руско изкуство, което по-късно развиват писатели като Н. В. Гогол, М. Ю. Лермонтов, Н. А. Некрасов, Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, А. П. Чехов.

Денис Давидов
(1784–1839)

Давидов, Денис Василевич (1784–1839) — поет и военен писател, генерал-лейтенант, един от ръководителите на партизанското движение по време на Отечествената война от 1812 г. Създава жанра на т.нар. „хусарска лирика“, чийто главен герой е поетът воин, отчаян смелчак, гуляйджия, човек свободомислещ, презиращ лицемерието, светския морал и насилието над личността. Стиховете му се отличават с патриотичен патос и отразяват подема на руското национално самосъзнание през епохата на Отечествената война от 1812 г. Пушкин високо цени поезията му заради нейната непринуденост и самобитност.

Пьотр Вяземски
(1792–1878)

Вяземски, Пьотр Андреевич (1792–1878) — поет и критик от т.нар. пушкински кръг. Потомък на знатен род, той обаче взема дейно участие в движението за освобождение на крепостните селяни. Поетичното му творчество е неравноценно в художествено отношение — в него се борят елементи на новаторство и архаизъм, емоционална непосредственост и разсъдъчна дидактичност.

Антон Делвиг
(1798–1831)

Делвиг, Антон Антонович (1798–1831) — поет от т.нар. пушкински кръг, тънък критик и организатор на авторитетни литературни издания, значителна фигура в литературния живот на 20-те години, един от първите професионални литератори в Русия. В поезията си разработва нови строфически и метрически форми, стреми се да обнови и обогати изразните средства на лириката. Един от първите поети, разработили в Русия формата на сонета. Като цяло творчеството му не надхвърля проблемите, които вълнуват останалите поети от неговата епоха. Но той успява да върви по свой път и на фона на редица по-талантливи от него свои съвременници да бъде не епигон, а творец със свое лице.

Евгений Баратински
(1800–1844)

Баратински (Боратински), Евгений Абрамович (1800–1884) — поет от т.нар. пушкински кръг. Творчеството му е измежду най-своеобразните явления на руския романтизъм. Наред с Жуковски и Батюшков той заема видно място в развитието на руската елегия. Създавайки нов лирически герой, който не само дълбоко и силно чувствува, но също така мисли, анализира, пълен е с колебания, противоречия и пр., Баратински значително разширява границите и възможностите на руската поезия.

Дмитрий Веневитинов
(1805–1827)

Веневѝтинов, Дмитрий Владимирович (1805 — 1827) — поет и критик, един от участниците в основаното през 1823 г. в Москва „Общество на любителите на мъдростта“, което изучава немската философия и преди всичко философията на Шелинг. Според Вепевитинов философията е най-тясно свързана с поезията, и двете имат една и съща задача — да помогнат на човека да проникне в загадките на природата, в тайните на вселенския живот. В контекста на руската романтическа поезия от 20-те години поезията на Веневитинов се отделя и изпъква със своята философска насоченост. Философска лирика в Русия има и преди него, но той първи създава една разгърната и широко прокламирана програма за такава лирика и по този начин привлича към този род поезия вниманието на публиката, превръща я в обществен факт, в ясно осъзнато културно явление.

Александър Полежаев
(1804–1838)

Полежаев, Александър Иванович (1804–1838) — поет и преводач, незаконен син на помешчик и крепостна селянка. Като студент в Московския университет пише поемата „Сашка“, в която изобличава църквата, царя, лицемерния морал и реакционните обществени устои на Русия. В резултат на донос ръкописът на поемата е връчен на Николай I, който заповядва току-що завършилият студент да бъде изпратен в армията като прост войник без право на повишение. Целият останал живот на Полежаев протича в условията на тежката и унизителна военна служба. За проявена храброст в Кавказ е представен за офицерски чин, но императорът не подписва указа. От ден от военен съд, хвърлян в затвора, подлаган на жестоки телесни наказания и участник в много сражения, Полежаев заболява от туберкулоза и умира в болница. В поезията му преобладават мрачни, тягостни настроения и чувства на гняв и протест. Борбата с деспотизма е основно съдържание на неговата лирика. Творчеството на Полежаев е свързващо звено между поезията на декабристите и гражданската лирика на Лермонтов и Некрасов. Значително място в творческото му наследство заемат преводите му на стихове от Волтер, Ламартин, Юго и др. френски поети.

Николай Язиков
(1803–1847)

Язѝков, Николай Михайлович (1803–1847) — поет от т.нар. пушкински кръг. Творчеството му отразява свободомислието и политическата опозиционност на прогресивната дворянска младеж. Стиховете му изобличават самодържавието и възпяват свободната човешка личност, разбила оковите на несправедливия социален строй и еснафския морал. Поезията му се отличава с ярка експресивност, дързък и темпераментен език, склонност към словотворчество. Значително място в творчеството му заема разработката на фолклорни теми и мотиви. Поетическото наследство на Язиков е част от развитието на руския романтизъм, а много негови творби влизат в златния фонд на руската лирика изобщо. По тях са писали романси известни руски композитори.

Фьодор Тумански
(1799–1853)

Тумански, Фьодор Антонович (1800–1853) — поет, приятел на декабристите Рилеев, Бестужев, Кюхелбекер и др., литературен съратник на пушкинския кръг. Поезията му е типична за елегичния романтизъм на 20-те години, но същевременно изпитва влиянието на свободолюбивата декабристка поезия.

Михаил Лермонтов
(1814–1841)

Лермонтов, Михаил Юревич (1814–1841) — гениален поет, романист и драматург, наследник на Пушкин в руската литература, загинал трагично на дуел в разцвета на своето могъщо дарование. Лириката му, която се развива в руслото на руските и западноевропейски романтическите традиции, се отличава с презрение към пошлостта на живота, търсене на идеална красота и нравствен смисъл, поставяне на мечтите над действителността, титанизъм, жажда за подвиг, богоборчество. Лермонтов е поет-мислител, страстно и драматично възприемащ света. Той е измежду най-великите бунтари не само в руската, но и в световната литература. Едновременно с това той е поет-гражданин, гневен и непримирим изобличител на руското самодържавие. Той е новатор в областта на стиха. Ритмичната и римова организация на поетичното му творчество е по-богата и разнообразна от тази на Пушкин. Романът му „Герой на нашето време“ не само създава нов социално-психологически тип в руската проза, но представлява и образец на композиционно, пластично и езиково майсторство, от който впоследствие се учат всички големи руски белетристи. Творчеството на Лермонтов е етап в развитието на руската класическа литература.

Алексей Колцов
(1809–1842)

Колцов, Алексей Василевич (1809–1842) — поет-самоук, издигнал се от низшите слоеве на обществото до висотата на национален творец. Появата му в руската литература е ярко свидетелство за онази демократизация на писателския живот през 30-те години, която отбелязва още Пушкин. Поезията на Колцов е органически свързана с народното творчество и поновому осмисля селския труд и бит. Най-значителната тема на неговите песни е радостта на човека, който обработва земята, неговото щастливо упоение от природата, блаженото му чувство за единство с живота на целия народ. Налице са редица черти на идеализация на селския живот, която сякаш не забелязва дълбоките социални противоречия на крепостническия бит. А. Колцов създава ярка традиция в руската поезия и завинаги остава в нея като вдъхновен певец на селото. Следите на тази традиция ще открием по-късно у Некрасов и Есенин, и у много други руски поети.

Ф. Ю. Тютчев
(1803–1873)

Тютчев, Фьодор Иванович (1803–1873) — поет, публицист и преводач, един от най-значителните представители на руската философска лирика. Въпреки своето своеобразие художественият му метод отразява общото за руската поезия движение от романтизъм към реализъм. Тютчевата поезия третира вечни въпроси на човешкия дух, тя се вълнува от проблема за любовта, за смъртта, за смисъла на живота, за мястото на човека в света и т.н. Постоянна атмосфера в нея е тревогата, усещането за буря, за драматично противоборство между човека и природата. Действителността у Тютчев е предадена в цялата й диалектична същност — като непрекъснато движение и изменение, като стихия, която противостои на стихията от чувства, бушуваща в човешкото сърце. Тютчев е един от най-проникновените психолози на любовното преживяване и един от най-тънките художници на природата в руската поезия. А също така един от най-забележителните майстори на стиха, надарен с поразителен усет за руски език. Символистите го провъзгласяват за свой учител и предшественик.

А. С. Хомяков
(1804–1860)

Хомяков, Алексей Степанович (1804–1860) — поет, философ, богослов, публицист, преводач, учен-енциклопедист, всестранно надарена натура, един от най-ярките представители на руското славянофилство. Поезията е само една от страните на неговата богата духовна дейност. В стиховете от 30-те години вече се съдържат основните идеи на славянофилското учение — идеализация на православието и на патриархалните устои на руския живот. Едновременно с това той е убеден противник на крепостното право. Като поет той е интересен не само със своите политически стихотворения, обърнати към Русия и към славянския свят, но и като лирик сам по себе си. За поетичното му творчество е характерна енергичност на стиха, висок одически стил с гневни ораторски интонации. Отделни черти на неговата лирика го сближават с Тютчев. Основната му и всепоглъщаща тема е родината, към която той се обръща като поет-борец, трибун и пророк, едновременно възвеличаващ нейните добродетели и съдещ нейните пороци.

Каролина Павлова
(1807–1893)

Павлова, Каролина Карловна (1807–1893) — поетеса и преводачка на стихове от руски поети на немски език. В творчеството й преобладава любовната лирика. Поетичният й език е енергичен, сбит, изразителен, с употреба на нетрадиционни рими. Творчеството й отначало е прието възторжено от литературните кръгове, а впоследствие става предмет на спор между славянофилите и западниците. Към края на века творчеството й е почти забравено. Впоследствие символистите отново проявяват интерес към стиховете й. За поезията и за преводите на К. Павлова положително се отзовава В. Г. Белински.