Николай Некрасов
О, мила, значи, всичко бе шега?…

О, мила, значи, всичко бе шега?

Как малко съм ти вярвал досега!

Ридах над твоето отмерено-сурово

и кратко, сухо писъмце!

Ни с ласка дружеска, ни с откровено слово

ти не зарадва моето сърце!

И питах се: „Кой демон на раздора

е водил насмешливата ръка?“

И шепнех си: „Да бе причина спора,

а то тъй нежна, тежка и така

горчива беше нашата разлъка!“

Аз още помня оня миг тъй скъп

и ти отново ми изпращаш мъка,

съмнения, догадки, тайна скръб.

Кажи: защо? Не от лъжи ли стари,

разпръснати от ревностни клюкари,

обида тежка кипна в твойта гръд?

И изнурена от недъга вечен,

над нежния другар, сега далечен,

ти без пощада викна го на съд?

Или пък то прищявка бе случайна,

или забравен гняв? От тая тайна

неразрешима страдах и горях,

в догадки с ум изплашен аз блуждах,

аз жалък бях в теглото си сурово…

Но — край на всичко! Със едничко слово

на моята душа възвърна ти

и любовта, и прежните мечти,

и ти изпраща тя благословение

като внезапно, прелестно спасение…

Тъй дойката в гората заведе

дете и кляка в храстите високи.

Зове я със тревога туй дете

и мята се в страдания жестоки,

и отмаляло пада на пръстта…

Но изведнъж обажда му се тя…

От радостта забива му сърцето,

забравя всичко с плач и смях детето.

И скача то и бяга презглава,

не й се сърди вече за това…

И до виновницата за страха се затаява —

като че ли от смърт го тя спасява…