Иван Тургенев
Буря

Отдавна облаци в далечината

се трупат тежки — раснат страшни, тъмни…

И ето че грамадата се срива.

Начален облак слънцето закрива

и плува шумно; изведнъж мъглата

залива въздуха; въртят се листи,

кръжат… а птиците съвсем притихват…

От къщите надничат само хора,

прозорци хлопват и врати заключват…

Големи капки падат… и внезапно

по пътя стълбове от прах се вдигат;

и удря вихър стрехи и стени

тъй злобно, сякаш рукнаха потоци

от дъжд… и после едър град заскача…

Дърветата се мятат, бият… Сблъскват

се облак с облак… Мълния! И грохот!

Гръм трясва, прокънтява надалеч.

Дъждът се лее на широки струи,

плющи, шурти, а вятърът го вее,

разкъсва водния порой… нов гръм!

През селото, раздърпан, гологлав,

селяк след стадото задъхан тича,

след него друг му маха и крещи…

Такава суматоха!… Но когато

отмина бурята, как весело е всичко!

Как ласкаво се смеят небесата!

И облачета пухкави и леки

летят; шептят потоци и листа…

Прахта изчезна, чиста е тревата;

проскърцват порти; чуваш възклицания

звънливи; с пърхав шум долита гълъб

на пътя чист и блеснал от дъжда…

В ракитите врабците зацвърчават;

момчетата се смеят босоноги;

купни разнасят хлебен аромат…

И сякаш злато слънцето разлива

по млади трепетлики и брези…