Иван Суриков
Животът

Животът като чудна птица

над бездната ме носи пак.

Бучи водовъртеж, звездица

проблясва в синкавия мрак.

 

Долита тътен, рев неясен

от бездната — като че ли

в желязна клетка звяр опасен

ръмжи край стръмните скали.

 

А облак скрие ли звездите,

усещам хлад и самота

и с болка пареща в гърдите

летя в безкрайна пустота.

 

Боя се: облаци стаени,

вой на враждебни ветрове,

люлеят се крила студени,

под мене мракът гъст реве.

 

Кога ще зазори зората,

нощта дълбока да смени?

Какво ме чака в далнината:

добри ли или тежки дни?

 

Смъртта си в мрак ли ще намеря,

или от зрака озарен?

Дали от ужас ще треперя,

или ще бъда примирен?

 

Кой отговора точен знае?

Догадки само: мисълта

в предположения блуждае,

мечта се сменя от мечта.

 

Смърт, вечност, светове безкрайни —

пред тях безпомощен си ти.

Съзнанието, че са тайни,

безсилния ти дух гнети.