Николай Некрасов
Пак тройка

1

Колар наперен, буйна тройка,

звънче под шарена дъга,

в калта коне със стъпка бойка

търчат. И в тройката сега

седи намръщен, с вид победен,

стражар с мустаци цял аршин,

а редом с него — тих и бледен,

двайсетгодишен господин.

        Запенени летят конете

        и адски вият ветровете,

        обвито е небето с мрак…

        Ни къща, ни пътека крива,

        намръщен, мокър гъсталак…

        Къде ли тройката отива?

        Бог знай къде — във пустош дива.

2

Какво престъпно, лошо нещо

извърши? И какво си ти?

Ти може би на нощна среща

съпруга чужда прелъсти?

Но нейният съпруг ревниво

те проследи и оскърби,

а ти, безумец, горделиво,

не изтърпя и го уби?

        Мълчи той. Бурята напира,

        стражарят кръчмица съзира

        и важно заповядва: „Стой!“

        Там девет чашчици изпива

        и тройката по пътя свой

        отлита с гръм и звън — отива

        бог знай къде във пустош дива.

3

Или погуби те със страшна

съблазън жълтият метал?

Дете на користта сегашна,

ти чужд имот си пожелал?

И дом добре познат, когато

градът е стихнал уморен,

обрал си с взлом, но в тъмнината

си бил открит и уличен?

        Мълчи той. Вие бесен вятър,

        прегърнал го като приятел,

        пияният стражар пъхти.

        Ту пей коларят, ту сънливо

        подсвирва. Тройката лети,

        гърми, звъни в калта — отива

        бог знай къде във пустош дива.

4

Или ти никой не окраде —

не си от тоя род артист,

а твойто име, син на ада,

е кръвожаден нихилист?

Какво ли пъклено коварство

замисли да осъществиш —

да сринеш руското ни царство,

инспектора да заклеймиш?

        Мълчи той. Вият ветровете,

        уплашени пръхтят конете,

        встрани отбиват, и камшик

        над тях коларят с вик извива.

        Колата иззад хълма в миг

        се мярва, скрива се — отива

        бог знай къде във пустош дива.