Михаил Лермонтов
Любовта на мъртвеца

Макар че ме държи земята

        във гроб студен,

при тебе пак ми е душата

        и нощ, и ден.

Все тъй безумното томление

        на любовта

и тук сред вечното забвение

        гори гръдта.

 

Напуснах в сетната си мъка

        света без жал.

Разлъка търсих, но разлъка

        не съм видял.

Видях аз прелест на нетленни

        и тъжен бях,

че сред покоите неземни

        не те съзрях.

 

Защо ли ми е рай небесен

        и божа власт —

страстта си земна съм пренесъл

        и тука аз.

Все свидната мечта лаская

        и жар пламти.

Ревнувам, плача и желая

        като преди.

 

Щом някой с дъх докосне само

        лика ти чист,

душата в скръб потрепва нямо

        подобно лист.

Ако във полусън устата

        за друг шептят,

подобно лавата словата

        по мен текат.

 

Не трябва ти по друг отново

        да тръпнеш в блян.

Мъртвецът чрез свещено слово

        е о теб венчан.

Страхът на тихото моление —

        защо е той.

Сърцето ми не ще забвение,

        нито покой.