Денис Давидов
На Бурцов

На бивак ли сме в полето,

огън запламти ли пак,

виждам аз във питието

нашият спасител драг.

Где си, православно войнство?

Тъжни песни ти не пей!

Дай ведрото и с достойнство

пий! Там радостта живей!

Напълни широки чаши

сред шума на волна реч.

Пили са дедите наши

все така — на кръста с меч.

Бурцов! Ти хусар не си ли

най-юначен? Пръв ездач!

Сред приятелите — мили

гуляйджии — здрав пияч!

Чашите да чукнем дружно!

Днес да пийнем ни е нужно,

утре — бой ще затръбят,

изстрели ще загърмят!

Нека всеки чаша вдигне:

зло проклятие да стигне

оня, който в тежък миг

ще отстъпи, побледнее;

оня, който в бой на щик

своите гърди милее.

Оня, който при обстрел

левия си фланг открие

или спъне коня смел,

а сърцето му забие —

в прицел хубавица взел!

Нека не от сабя смела

моя ден да е сразен!

Да съм генерал дебел, а

други да презират мен.

Нека в битките жестоки

бъда бледен, боязлив,

а с героите безок и

важен, заядлив, бъбрив.

И мустаците завити —

дар природен и любим —

да окапят, в младините

да изчезнат яко дим.

И Фортуна за досада

ми даде от свойта мъст:

знатен чин за вахт-парада

или — Георгиевски кръст.

Нека!… Но настъпи време!

Саби вън! Препускай, брат!

Бог ни дава пир богат,

в сеч успехи да сбереме.

Хайде! Шапката кривни

и урааааааа! Щастливи дни.