Александър Пушкин
Кавказ

Кавказ е под мене. На връх заснежен

аз сам съм застанал над сипей страхотен;

дошъл отдалече, се рее самотен

орел неподвижен, наравно със мен.

Там гледам, където реките извират

и страшни лавини пред нищо не спират.

 

Тук облаци кротки под мене пълзят,

през тях сгромолясват се с гръм водопади,

под тях канарите издигат грамади,

под тях рядък лишей и храсти растат;

по-долу — дъбрави и сенки студени

със пеещи птици и бързи елени.

 

А по-долу хора намират приют,

по склонове злачни овце паша дирят,

в долините свежи се спуска пастирят,

където Арагва тече с устрем луд

и в урвата конник окъсан се крие,

а Терек свирепо и весело вие;

 

по-страшен от тигър, подскачащ от бяс,

храната подушил през клетка желязна,

той блъска скалите с омраза напразна

и ближе гранита със гладен талаз…

Но всуе! той вечно гладува и страда:

обгражда го злата безмълвна грамада.