Иван Бунин

(автор)

Биография

Сваляне на всички:

Поезия

Сваляне на всички:

По-долу е показана статията за Иван Бунин от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Иван Бунин
Иван Алексеевич Бунин
руски писател

Роден
Иван Алексеевич Бунин
Починал
Погребан Франция

Националност  Русия
Професия писател, поет, преводач
Награди Нобелова награда за литература (1933)[1][2]
Литература
Период 1887 – 1953
Жанрове стихотворение, разказ, новела, повест
Известни творби „Село“ (1909 – 1910)
„Тъмни алеи“ (1943)
Награди Пушкинска награда (1903, 1909)
Нобелова награда Нобелова награда (1933)
Семейство
Съпруга Анна Цакни
Вера Муромцева
Деца Николай

Подпис Bunin signature.svg
Уебсайт
Иван Бунин в Общомедия

Иван Алексеевич Бунин е руски писател, поет и преводач. Той е първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933. Първоначално пише публицистика и поезия, по-късно проза, най-вече къси разкази. Емигрира от Русия през 1919 и се установява във Франция.

Най-значимите му творби са повестите „Село“ (1909 – 1910), „Суходол“ (1911), които образуват своеобразна дилогия, обединена от обща тема – съдбата на Русия и руския национален характер. Последната му художествена книга „Тъмни алеи“ (1943) е смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през 20 век.

Биография

Произход и семейство

Алексей Николаевич Бунин - баща на писателя

Иван Алексеевич Бунин е представител на дворянски род, чийто корени могат да се проследят до XV век и са имали герб, включен в „Общия герб на знатни фамилии на Всеруската империя“ (1797). Сред роднините на писателя били поетесата Анна Бунина, литераторът Валерий Жуковски и други дейци на руската култура и наука. Прапрадядо на Бунин е Семьон Афансиевич, който е заемал длъжността секретар на „Държавната колегия на патримониума“.[3] Прадядо Дмитрий Семьонович си подава оставката на титулярен съветник.[4] Дядото, Николай Дмитриевич, е служил за кратко във гражданския съд на Воронежската камара, след това се занимава със земеделие в онези села, получил след разделянето на имота.[5]

Бащата на писателя, помешчикът Алексей Николаевич Бунин (1827-1906), не получава добро образование: след като завършва първи клас в гимназията на Орел, той напуска училище. На 16-годишна възраст младежът получава работа в офиса на губернското дворянско събрание. Участва в Кримската война, като част от отряда на милицията в град Елец. Иван Бунин си спомня баща си като човек със забележителна физическа сила, темпераментен и любвеобилен едновременно: „Цялото му същество беше... наситено с усещането за аристократичния му произход“. Въпреки неприязънта към ученето, което се е утвърдило от юношеството, до старост той „четеше всичко, което му попадне под ръка с голямо желание“.[5]

След завръщането си от войната през 1856 г. Алексей Николаевич се жени за своя братовчедка - Людмила Александровна Чубарова.[5] За разлика от своя енергичен и темпераментен съпруг (който по думите на писателя „понякога пил ужасно много, но нямал нито една типична черта на пияницата“), Людмила била кротка, с благ характер и набожна. Не е изключено Иван Александрович да взима своя впечатлителна натура от майка си.[6] През 1857 г. се ражда първото дете на семейството - Юлий, а следващата година се появява и Евгений. Людмила Александровна ражда девет деца, пет от които умират в ранна детска възраст.[7]

Ранни години

Бунин е роден във Воронеж през 1870 и прекарва детството си в имението на своите родители в Орловска губерния. Изпратен в обществено училище в Елец през 1881, но трябва да се върне у дома пет години по-късно. Брат му, който има университетско образование, го окуражава да чете руските класици и да пише.

През 1887 Бунин публикува първото си стихотворение в едно петербургско литературно списание. Първата му стихосбирка „Листопад“ (1901) и добре посрещната от критиката. Макар че стихотворенията му следват традициите на парнасизма от 19 век, те са обвити с източен мистицизъм и са изпълнени с ярки, внимателно подбрани епитети.

През 1889 Иван Бунин заминава при брат си в Харков, където работи като държавен чиновник, помощник-редактор на местен вестник, библиотекар и статистик. Той започва кореспонденция с Антон Чехов, с когото стават приятели. Поддържа контакти и с Максим Горки и Лев Толстой. През 1891 Бунин публикува първия си разказ в един литературен вестник. С времето той преминава от писане на стихове към къси разкази.

Бунин става известен и като преводач. Най-известен е преводът му на Песен за Хайауата на Лонгфелоу, за която получава Пушкинска награда през 1903. Той превежда и Джордж Байрон, Алфред Тенисън и Алфред дьо Мюсе.

Известност

Портрет на Иван Бунин от Леонард Туржански, 1905 г.

От 1895 Бунин прекарва времето си между Москва и Санкт Петербург. През 1898 се жени за дъщерята на гръцки революционер, но бракът завършва с развод. Въпреки че се жени повторно през 1907, връзките му с други жени продължават до неговата смърт.

Бунин публикува първото си по-дълго произведение, повестта „Село“, когато е на 40 години. Тя представлява мрачно изображение на селския живот с неговата глупост, жестокост и насилие. Острият му реализъм, „героите, потънали дотолкова под средната интелигентност, че едва остават хора“, го сближават с Максим Горки. Две години по-късно Бунин публикува повестта „Суходол“, завоалирано описание на собственото му семейство.

Преди Първата световна война Иван Бунин пътува до Цейлон, Палестина, Египет и Османската империя, като тези пътувания оказват влияние върху творчеството му. От 1912 до 1914 той прекарва зимите на остров Капри с Максим Горки.

Емиграция

Бунин напуска Москва след Руската революция през 1917 и се премества в Одеса. Той напуска страната с последния френски кораб през 1919 и се установява в София, България. Друг руски емигрант обаче открадва скъпоценностите на съпругата му и подаръците за юбилея на Бунин от стаята на писателя в хотел „Континентал“. Писателят напуска София и се заселва в Грас, Франция. Там той публикува дневника си, показващ аристократичната му антипатия към болшевишкия режим. За съветското правителство той пише: „Каква отвратителна галерия от каторжници!“. По-късно той се противопоставя и на нацизма.

Руската емиграция се отнася към Иван Бунин като към доайен на руските писатели в традициите на Толстой и Чехов. Той става първият руснак, получил Нобелова награда за литература (1933).

В края на живота си Бунин проявява интерес към съветската литература и дори обмисля възможността да се върне в Русия, подобно на Александър Куприн. Той умира от инфаркт в Париж през 1953. Няколко години по-късно е отменена забраната за публикуване на негови произведения в Съветския съюз.

Външни препратки

Библиография

  • Наталия Лебеденко. Интертекстуальность в рассказе И. Бунина „Грамматика любви“. – В: 35 години катедра Обща и сравнителна литературна история Великотърновски университет. Велико Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2010,
  • Бабореко, Александр Кузьмич. „И. А. Бунин. Материалы для биографии с 1870 по 1917“. Москва, Художественная литература, 1967. с. 332. (на руски)
  • Морозов, С. Н.. „Летопись жизни и творчества И. А. Бунина, Т. 1“. Москве, ИМЛИ РАН, 2011. ISBN 978-5-9208-0395-5. с. 944. (на руски)

Източници

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ivan Alekseyevich Bunin“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.