Александър Пушкин
Отново навестих…

                                … Отново навестих

туй кътче на земята, сред което

живях като изгнаник две години.

Едно десетилетие измина

и как животът ми се промени!

Покорен на всеобщия закон,

и аз съм вече друг — но и сега

тук миналото живо ме изпълва,

и сякаш вчера още скитах аз

в горите.

                Ето бедната къщурка,

където с мойта няня бях живял.

Старицата я няма — не долавям

отвъд стената тежките й стъпки

и вечното й бдение над мен.

 

Ей онзи хълм горист, над който често

седях аз неподвижен — и се взирах

към езерото, спомняйки си тъжно

за други брегове, за друг прибой…

Сред златни ниви и поля зелени

синее то, разстлано нашироко;

и през неведомите му талази

гребе рибар и вехта мрежа той

влече. По бреговете полегати

са пръснати села — зад тях стои

гърбата мелница, криле насила

по вятъра върти…

                                А там, където

завършват дядовите ми имоти,

по планината се изкачва път,

от дъждове изровен, и стоят

три бора — два от тях почти съседи,

а третият — далеч; и тук, когато

край тях под ясната луна

приветстваше ме пак шумът познат

на техните върхари. Днес потеглих

аз пак по този път и ги видях

отново. Те не са се променили,

тъй както и познатият им шум —

ала край корените, вече стари

(където всичко беше пусто, голо),

една горичка млада днес расте,

зелена челяд; храсти са стълпени

като деца край сенките. А мрачен,

стои далеч един приятел техен

подобно стар ерген; и всичко пак

край него пусто е.

                                        Привет, о племе,

тъй младо, непознато! Знам, че друг

ще види твойта силна, зряла възраст,

когато моите познати ти

надраснеш и главите им затулиш

от нечий взор. Но нека моят внук

да чуе вашия приветствен шум,

когато след приятелска беседа

се връща, с радостни мечти изпълнен,

и преминавайки край вас в нощта,

за мен си спомни.