Гавриил Державин
Арфа

Не е ли в летен зной ветрецът ведроок

повял в съня ми лек с пленителност незрима?

Не е ли в злака туй кристалния поток?

Или е в сенките целувка на любима?

 

Не! Арфа чувам аз: вълшебния й звук,

отекващ в розите със струните си спящи,

ту шепнещ отдалеч, ту най-внезапно тук

избухващ с мълнии Перунови, блестящи.

 

Тъй ти, приятелко на музите, възторг

струиш у мен, дошъл от свирещи харити,

когато техните чела венчава бог

и тръпнат от любов с усмихнати ланити.

 

Как светло аз следя, когато пее тя

за моя бащин край — вълшебно зазвъняла,

нашепвайки, че там разцъфва пролетта,

че родния Казан безценни дни търкаля.

 

О, люлка шеметна на първите ми дни!

На мойта чистота от младостта обител!

Кога ли твоята зора ще осени

духа ми? И кога ще бъда пак твой жител?

 

Да мога да следя заветните стада

от камски дъбове, прадревни и почтени.

По Волга с лодка край селцата да летя

и да прегръщам в скръб гробовете свещени!

 

О, арфа! За Казан звъни, звъни у мен!

Звъни как се явил там Павел Благодатен!

Ценя добрата вест за моя край свещен!

Димът отечествен е сладък и приятен!