Включено в книгата
Оригинално заглавие
Песнь о Вещем Олеге, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784


Днес Мъдри Олег се приготвя за бой

        с безумните, страшни хазари.

И всички села, и нивята им той

        обрече на меч и пожари.

С доспехи и щит цариградски в ръка,

той язди начело на свойта войска.

 

Магьосник го среща край тъмния лес

        и пламък в очите му свети.

Той, жрец на Перун, би посочил и днес

        незнайните бъдни завети —

в молитви, в гадания минал цял век.

И спира пред стареца Мъдри Олег.

 

„Любимецо божи, кажи ми сега

        какво ми отрежда съдбата!

За радост на злите съседи, кога

        ще бъда погребан в земята?

Кажи ми, открий ми, не бой се от мен!

Ще бъдеш ти с прелестен кон награден!“

 

„Ненужно е! Влъхви пред княжески лик

        съвсем не изпитват тревога.

Те имат правдив и свободен език

        и той е съюзник на бога.

Годините бъдни в мъгла се таят,

но те на челото ти ясно личат.

 

Сега запомни всички мои слова:

        теб радва те бойната слава.

С победи познават те много царства

        и Цариград теб те познава.

Покорни на теб са земи и вълни,

врагът затова ти завижда — помни!

 

И вятър, и буря, и морска мъгла

        ти винаги срещаш спокоен;

и прашка, и меч, и кинжал, и стрела

        щадят победителя-воин.

Не е наранявана твоята гръд —

незрими очи над могъщия бдят.

 

Не плаши се конят ти в битките зли —

        той чувствува волята твоя

и ту не потрепва под вражи стрели,

        ту втурва се вихрено в боя.

И в студ, и в кланета се носи в степта…

Но той ще докара при тебе смъртта!“

 

Олег се усмихва, но свежда чело

        и дълго стои начумерен.

И мълком, с ръка върху свойто седло,

        той слиза от коня си верен.

С прощална десница, потънал във скръб,

по шията гали другаря си скъп.

 

„Прости, мой слуга, мой другарю злочест,

        дойде за раздялата време!

Почивай си, няма да стъпя от днес

        със крак в позлатеното стреме.

Прости ми сега, не бъди огорчен!

Момци, отведете го вече от мен!

 

С килим го покрийте и не на война,

        а в моите ливади вървете!

Хранете го само с отбрани зърна

        и с бистра вода го поете!“

Момците заминаха с коня — завчас

доведоха друг на могъщия княз.

 

Сам Мъдри Олег с храбреците си пак

        пирува под звън на стакани.

Косите им греят — тъй утринен сняг

        блести по далечни балкани.

Припомнят си много отколешни дни

и битки победни, и славни войни.

 

„Къде е другарят ми? — казва Олег. —

        Без мене не е ли печален?

Все тъй ли е здрав и подвижен, и лек?

        Все тъй ли е буен, разпален?“

И чува: отдавна починал е той,

на хълм каменлив спи във вечен покой.

 

Олег се замисля и свежда глава:

        „Магьоснико, как да забравя?!

Ти зле ме измами с лъжливи слова.

        Защо те послушах тогава?

До днес бих препускал на коня си лек…

И костите иска да види Олег.“

 

И ето че князът се спуска на път

        с княз Игор и старите гости.

И виждат — на хълма, край Днепър отвъд

        лежат благородните кости.

И мие ги дъжд, и посипва ги прах,

а вятър полюшва тревата над тях.

 

И стъпил на черепа с тихи слова

        продума: „Спи, друже сърдечен!

Спи — твоят стопанин по-дълго живя.

        На помен, не много далечен,

ти няма посечен от меч да лежиш,

с кръвта си праха ми не ще напоиш!

 

Тъй значи — пред гибел ужасна стоя!

        Тя в твоите кости е скрита!“

Внезапно от черепа черна змия

        се стрелна, просъска сърдита;

обви като лента нозете му тя

и князът извика, усетил смъртта.

 

За помен на княза стакани блестят —

        припомнят си днес гибелта му.

Княз Игор и Олга на хълма седят;

        шуми празненството голямо,

бойците си спомнят отколешни дни

и битки победни, и славни войни.

Край