Михаил Лермонтов
Как често, от тълпа блестяща обкръжен…

Как често, от тълпа блестяща обкръжен,

аз виждам като в сън да се редят край мен

        сред музика и танци живи

бездушните лица на тоя свят лъжлив —

заучени слова повтаря шепот див

        под маските им приветливи,

 

и хубавиците с безтрепетно сърце

тогава моите изстинали ръце

        докосват дръзки и небрежни —

привидно потопен във тая суета,

в душата си тая отдавнашна мечта

        и святи думи от години прежни.

 

Ако в забрава аз потъна някой път,

към миналите дни ме спомени влекат —

        към тях душата ми полита;

и виждам се дете сред родните места,

във парка с разрушен топлинник без цветя

        край къщата, с бръшлян обвита.

 

И езерото спи под мрежа от трева,

и селото дими зад него — и едва

        мъгла се вдига над полята.

Аз влизам в тъмната алея и над мен

през клоните блести пак месецът студен,

        в нозете ми шумят листата.

 

И чувствам странна скръб във своите гърди,

и любя, и скърбя, и пак като преди

        съзирам чудното създание

с очи от чист лазур, примамно запламтял,

с усмивка розова като деня изгрял

        и пръснал над леса сияние.

 

На чудно царство тъй всесилен господар,

аз дълги часове прекарвах там без жар

        и споменът за тях не чезне

под бурята на страст и зли горчивини

и както остров свеж над пенести вълни,

        цъфти сред океански бездни.

 

Опомни ли се пак умът ми замечтан

и хорската тълпа смути ли моя блян —

        на празника й гост неканен —

как искам да смутя смеха й в тоя час

и в техните очи да хвърля дръзко аз

        кипящ от злоба стих стоманен!…

 

1 януари 1840