Алексей Апухтин
Сънувах страшен сън…

Сънувах страшен сън: стоя с поклон

пред статуята твоя и жалея,

тъй както е стоял Пигмалион

и молел да възкръсне Галатея.

 

Сияеше с антична красота

челото ти високо, от очите

струеше светла кротост; доброта

излъчваха на мрамора чертите…

 

И изведнъж усетих, пребледнял

от нетърпима болка, как самите

ръце, изваяни от мрамор бял,

ме стискаха за гърлото, гърдите —

 

душеха ме, разкъсваха ме те,

обзети от нетърпелива злоба…

Аз исках да избягам, но къде —

бях по-скован и от покойник в гроба…

 

И чувствах как изгубвам сили аз,

и как във смъртен ужас леденея,

измъчен бях, но пак с любовна страст

повтарях: „Възкръсни, о, Галатея!…“

 

Изстрадалото мое същество

с надежда за пощада те зовеше…

Ни жалост, нито даже тържество

в спокойния ти поглед не личеше…

 

Като преди с антична красота

сияеше челото, от очите

струеше светла кротост; доброта

излъчваха на мрамора чертите…

 

Повтарях: „Възкръсни!…“ до оня миг,

когато мраз гръдта ми заобвива

и в отговор на моя смъртен вик

внезапно чух мелодия игрива…