Александър Пушкин
Пак зима е. Какво да правиш тук?…

Пак зима е. Какво да правиш тук? С въпроси

слугата, който чай в постелята ми носи,

посрещам: как е вън? вали ли още сняг?

Фортуна? или не? да станем ли и крак

да пъхнем в стремето, или човек да гледа

до обед старите журнали на съседа?

Утихнало. След миг на коня скачам аз

и се понасям в тръс сред утринния мраз;

държим камшици, а след нас гъмжи от псета;

и взираме очи все в белите полета,

кръжим, препускаме и в ранната тъма

с трофей — два заека — се връщаме дома.

Ах, как е весело! Но мръква; вятър вие;

свещта е с тъмен зрак; сърцето плахо бие;

на капки скуката-отрова гълтам пак.

Чета, но буквите пред мен се втурват в бяг

и бягат мислите… Аз книгата затварям,

перото вземам и насила разговарям

със свойта муза, в сън оборила глава.

Плетат се звуците… Изгубил съм права

над римата си, над прислужницата странна:

стихът пълзи студен в мъглата бездиханна.

Посърнал, с лирата не водя вече спор,

отивам в гостната; там, чувам, бъбрят в хор

за новия завод за захар, за изгода;

стопанката — и тя се мръщи като свода,

гадае, сложила на поп каро, или

чевръсто трака пак с железните игли.

Тъга! Тъй ден след ден текат в уединение!

Но ако привечер в печалното имение,

когато сам седя над ход един и същ,

с кола или шейна пристигне изведнъж

семейство някакво: старица, две девици

(две светлоруси, две тъй прелестни сестрици) —

как оживява се и моят глъхнещ кът!

Животът, боже мой, добива кръв и плът!

Отпърво погледи внимателни, с боязън,

и две-три думи, и мълвеж недоизказан,

след малко дружен смях, и песни с пълен глас,

и буйни валсове, и шепот е тайна страст,

и томни погледи, и спорове горещи,

и там на стълбата забавените срещи;

излиза девата, за да се разведри:

с открита шия, гръд, лицето й гори!

За розата у нас какво е януари!

Как жарко на студа целувката й пари,

как само свежа е сред облак снежен прах!

 

(2 ноември)