Михаил Лермонтов
11 юни 1831

1

Аз помня — към прекрасното в света

от детството си още се стремях.

Блена обичах, не реалността,

в която само мигове живях

и те тежаха над духа ми млад,

и пълнех аз загадъчния свят

на моя сън със тях. Ала сънят

не бяха в сила те да помрачат.

2

Аз времето усещах вдъхновен,

живеех друг живот в едничък час,

забравил всичко. Или пък смутен

от блянове печални, често аз

ридаех. Ала образът видян

и мразен, и презиран, и желан,

с черти на земно същество не бе.

Там всичко беше ад или небе.

3

Не могат думите да обяснят

копнежите ми. Няма звукове,

които могат да ги изразят.

В духа си чувам страстни гласове

на светла и възвишена любов,

но думи нямам аз и съм готов

за нея в жертва да се принеса,

но огъня за други да спася.

4

Какво са славата, известността?

А силна власт те имат върху мен

и ме заставят всичко на света

да жертвувам — и днес оклеветен,

без цел се скитам — мрачен и жесток.

Но вярвам аз! Незнайният пророк

ми обеща безсмъртни върхове

срещу замяна с земни дарове.

5

Поетът е с безсмъртие богат.

Подир смъртта ми моите мечти

ще възхвали учуденият свят,

макар невникнал в тях. Но с мен си ти,

мой ангел, ще живееш след смъртта

и туй ще бъде дар от любовта.

До името ми твойто ще мълвят.

Защо им трябва мъртви да делят?

6

С добро мъртвеца спомнят. Всеки син

различен е от бедния баща.

Да вникнеш в туй не може във един

век: идва край на земните неща!

Така животът на човек, сравнен

със вечността, е само дълъг ден.

Единствено душата, само тя

остава подир него на света.

7

Остават само нейните дела.

Понякога на някой речен бряг,

притулен до крайбрежната скала,

аз гледах непрекъснатия бяг

на синята разпенена вода;

и нямаше у мене и следа

от друга мисъл. В моя светъл ум

бе само тоя незаглъхващ шум.

8

Там бях щастлив. Но не забравих аз

най-хубавия поглед на света!

Причина за безумства, сълзи, страст!

Отдавна нежно друг обича тя,

и друга аз. Но моето сърце

обича още — и към бог ръце

за нови мъки вдигам. Но у мен

е вечно жив отминалият ден!

9

За мене никой нийде не тъжи,

тежа дори и на самия мен,

на моето чело тъга лежи,

изглеждам на тълпата горд, студен.

Нима е длъжна да проникне тя

в това, което става във гръдта?

Какво й е блести ли светлина

или е там безкрайна тъмнина.

10

Надвисват тъмни облаци и в тях

таи се мълния, таи се смърт,

изскубне ли се, преобръща в прах,

което срещне тя по своя път;

проблесне и се скрие в облак бял.

Кой днес би източника й разбрал,

какво би търсил в облачната паст?

Нали безследно чезнат те след нас.

11

Тревожи бъдещето мойта гръд.

Живота как ще свърша и къде

духът ми ще блуждае, в кой ли кът

при мили хора ще ме заведе?

Кой би ме любил и във моя глас

приятел разпознал би в оня час.

Порок е да обичаш като мен,

но аз за силна обич съм роден.

12

Мнозина нямат вяра в любовта

и колко са щастливи при това!

За друг разстройство на ума е тя,

ту празен сън, ту на кръвта зова.

Какво е любовта, не зная аз —

най-силната от всички страсти страст.

Да любя ми е нужно ден и нощ,

и любех аз със цялата си мощ.

13

Лъжата даже не ме отврати.

Сърцето ми бе пусто без страстта

и тука, във ранените гърди,

живееше все млада любовта;

така във страшните развалини

брезичка расне сред пукнатини,

разпуска млади, весели коси

и камъка опечален краси.

14

Дошлият чужденец във тоя край

оплаква на брезата участта.

Безсилна срещу бурите, накрай

без време, още млада, гине тя.

Но никога брезата в мойта гръд

не могат бури да изкоренят;

в гръдта ми съкрушена нашта страст

единствено таи такава власт.

15

Товарът от неволи и злини

не би могъл духа ми да смири.

Съдбата няма да го преклони

и само бунтът ще го разгори;

от мъст към него може много зла

да бъде тя, макар че би могла

да носи щастие в света широк:

със дух такъв злодей си или бог…

16

Пустинята обичам, и гласа

на вятъра, в полето устремен,

сокола в синкавите небеса,

и облачните сенки покрай мен.

Не знае буйният табун хомот,

орелът пори светналия свод

и сякаш по-свободно над степта

пътуват бели облачни ята.

17

И поразява като великан

идеята за вечност всеки ум,

когато този степен океан

синее пред очите. Всеки шум

и звук в природата, и всеки час

на радост и страдание за нас

ни става ясен. В себе си се взрем

и можем сметка тъй да си дадем.

18

На връх планински който е стоял

в часа на залеза, е виждал как

преди денят докрай да е изтлял

от изток тръгва към земята мрак.

Там долу падини, гори, мъгла,

а тук планински светнали чела;

като след буря облаци стоят

наоколо и върхове блестят.

19

И ти си спомняш всеки минал ден

И възкресяват страстните мечти

на миналото скелета студен,

запазил свойта красота почти.

Портрета си там търсим ти и аз,

макар че няма прилика със нас,

макар лъчът на нашите очи,

от времето погаснал, да личи.

20

Какво ли може с тези планини

да се сравнява? В гордия простор

не може нищо да го промени:

ни слава мимолетна, ни позор;

на облаците тъмните тълпи

се блъскат в тях, и слънце ги слепи,

но нищо. Който на върха стои,

от земния живот не се бои.

21

Навява скръб със своя вид унил

степта, където вятър полудял

люлее само сребърен бодил,

развял от прахоляци облак бял

и в степния безбрежен океан

две-три брези издигат само стан

и се тъмнеят, свърши ли деня,

сред синята и пуста далнина.

22

Така е скучен без борба света.

Не вържат ли мечтите тежък плод

във буйния цъфтеж на младостта,

не ще се радваш на такъв живот.

Горя за творчество. Да. Всеки ден

да бъде с моя труд обезсмъртен.

И нямам сили аз да разбера

какво е даже миг да не творя.

23

Тревожни мисли в моя ум кипят

и зреят вечно. Жажда и тъга

тревожат непрестанно мойта гръд.

Животът кратък е и се боя сега,

че нещо не довършвам в тоя ден!

И на живота жаждата у мен

стои над мъките с по-силна власт,

макар живота чужд да мразя аз.

24

Настъпва ден. Отслабва мисълта,

изстива във духа ми всяка страст,

угасват поривите в радостта

и във тъгата се загнездва мраз

или досада в мене се сбере,

не ти се ни живее, нито мре.

За мъката, която те гнети,

вина във теб самия виждаш ти.

25

В туй състояние съм всеки миг,

ала не бих могъл да го предам

ни с ангелски, ни с дяволски език:

в единия е чисто всичко там,

а в другия е всичко тъмно, зло.

В човека само редом би могло

свещено и порочно да цъфтят.

И мъките му в туй се коренят.

26

На никого животът не е дал

мечтаното във ранни младини.

Щастливецът, получил хубав дял,

отново щом прелисти свойте дни,

ще му се иска да е по-щастлив

и все ще жали, докато е жив.

Веднъж вълната само в своя бяг

целува страстно пясъчния бряг.

27

Когато, гонена от буря зла,

пенливата вълна кипи, лети,

все оня залив, дето е била,

си спомня где тръстиката шепти.

Ще стигне може би тя залив друг,

ала покой не ще намери тук.

Кръстосвалият бурното море

в крайбрежните скали не ще се спре.

28

Отдавна своя край съм аз прозрял.

На ранна мъка нося аз печат,

творецът само нея е познал,

единствен не позна я тоя свят.

Накрая ще умра и мойта смърт

ще бъде страшна; ще ме споменат

в чужбина, а във моя край рожден

ще прокълнат и спомена за мен.

29

Не всички. Не. О, има същество

с душа, препълнена с любовен плам,

на любовта ми не отвърна то,

но и в слуха не ще повярва там,

а ще сведе във размисъл глава

над моите пророчески слова,

очите му, тъй весели сега,

тогава ще помръкнат от тъга.

30

Очаква ме гроб кървав там. Без знак

очаква ме гроб кървав там, без кръст

на див, заливан от вълните бряг

под мрачен свод; покой околовръст.

И само чужденецът натъжен,

обзет от съжаление към мен,

доведен от мълвата в тоя кът

на камъка ще седне някой път.

31

И ще рече: великият поет

защо на тоя свят не бе разбран,

приятел как не срещна и с привет

не беше той от любовта съгрян.

Достоен бе за нея той! С печал

в морето вперил поглед овлажнял,

там, във лазурната далечина

ще види лодка с опнати платна.

32

И моя гроб! — Любимите мечти

са като нея. Сладостен копнеж

в несбъднатото има. Красота блести

в такива гледки. Да я предадеш

е трудно. Сила има във това

да не измерваш мисълта в слова,

че волна е като децата тя,

като звука на арфа във нощта!