Михаил Лермонтов
Поетът ^[0]

Кинжалът ми любим сияе позлатен,

        стоманата му хладно бляска;

той някога е бил за битки закален —

        закалка тайнствена, кавказка.

 

Години е свистял в ръката на смелчак,

        ала награди не е чакал;

връз не едни гърди е врязал кървав знак

        и много ризници — разсякъл.

 

Мълчал е като роб на пир, но дума зла

        той не е можел да понася.

За него в тези дни излишна би била

        и срамна — златната украса.

 

Край Терек смел казак след бран го е прибрал

        от мъртвия, студен чеченец,

и дълго след това, захвърлен, е лежал

        в дюкяна на смирен арменец.

 

Сега без ножница, строшена в страшен бой,

        самотен е кинжалът беден —

на моята стена, като играчка, той

        виси безславен и безвреден!

 

И вече няма кой с грижовна, нежна страст

        да го почиства и почита,

и надписа му скъп днес никой в утрен час,

        в молитвен час не препрочита…

 

        Не тъй ли в тоя век, изнежен от разкош,

лиши се ти от власт, поете, —

        за злато заменил свещената си мощ,

която тачат вековете?

 

А някога звукът на твоите слова

        безброй сърца на бой зовеше —

той бе като бокал, звънтящ на пиршества

        и в храма тимиам кадеше.

 

И като Божи дух бе твоят стих могъщ!

        В ответ на мисли благородни,

като камбанен звън гърмеше вездесъщ

        в беди и тържества народни.

 

Днес твоят горд език не буди вече жар,

        за нас лъжата е красива;

като старееща жена, светът ни стар

        с белило бръчките покрива.

 

Ще скокнеш ли от сън, пророче унизен?

        Или си глух за отмъщение —

скрил в златна ножница върха си нащърбен,

        покрит с ръждата на презрение!…

 

1838