Вилхелм Кюхелбекер
19 октомври

Блажен е, който падне повален —

като Ахил — прекрасен, мощен, славен

в зенита на победите изправен,

с несъкрушима сила надарен!

Лицето му с руменината млада,

огряно от безсмъртна свобода,

сияе като слънчева балада,

като спокойна вечерна звезда.

 

А аз сред чужди хора — страшно сам —

стоя в нощта, отпуснал слабо рамо.

Пред мен надежди не поникват — само

приятелски гробове виждам там.

От мълния сразен, във гроб изчезна

последен и любимия поет…

Лицея помня. Младостта ни звездна.

Но Пушкин е завинаги отнет.

 

Не ще ви носи нови стихове

и трепета им няма да ви стигне.

Той пълна чаша няма с вас да вдигне —

с приоблачни приятели снове

сега навярно. С Делвиг той пирува,

а с Грибоедов — тих, играе шах.

За тях, за тях душата ми тъгува.

Ръката си протягам аз към тях!

 

За мен е време! В тоя труден свят

понасям ударите на съдбата,

руши у мен тя тази дарба свята,

с която моя дух е тъжно слят.

Понесох гнет на злоба настървена,

изгнание и мъка с мъжество,

но под щита на обич вдъхновена,

защото знаех — имам божество!

 

А време е! От мълния не бе

убит духа ми; в блато днес се движа —

притискат ме сурово нужда, грижа,

загубих поетичното небе.

А някога — във моя свят предишен

на песните ми ангелът бе жив.

Нима без него днес не съм излишен?

Нима ще бъда някога щастлив?