Пьотр Вяземски
Тройка

Тройката препуска, вее

буйна грива всеки кон,

а звънчето ту запее,

ту заплаче с тъжен стои.

 

Гласовито в равнината

се разнася ясен звук —

стига до далечината

и се връща кротко тук.

 

Сякаш дух домашен вика

тази тройка изведнъж,

или на русалка клика

блика в звучния камъш.

 

Руска степ, в нощта безбрежна

поетична вест си ти —

и томителна, и нежна,

и обвеяна с мечти!

 

Иззад облак по небето

грейва младата луна.

Тя на пътника в лицето

хвърля мека светлина.

 

Кой е той? И път далечен

ли го чака по света?

От какво ли е увлечен,

та се скита сред нощта?

 

Дали при богат роднина

утре ще се весели,

или в горестна чужбина

младост ще изпепели?

 

В смут сърцето му трепери —

накъде лети сега?

Й какво ли ще намери —

радост, щастие, тъга?

 

Що го чака там? — Венчален

пръстен и жена добра

или факел погребален

над починала сестра?

 

Кой го знае! Сред небето

в облак месецът се скри,

някъде заспа звънчето,

тръпен мрак степта покри…