Иван Никитин
Слепият гуслар

Отдавна не виждам небето, цветята —

изпълва очите ми мракът дълбок.

Не сея, приличам на птица крилата —

нощувам и пея, където дал бог.

 

Но някаква сила — добра, непозната —

в замяна с чудесен фин слух ме дари:

шепти ми животът незрим в тъмнината,

когато не трепва тревица дори;

 

сух лист на земята без шум се отрони,

змия пропълзи сред висока трева,

докосне лек вятър тръстики и клони —

и знам безпогрешно какво е това;

 

еднакво и мъката, и веселбата

в тревогите дневни долавям и аз,

различните звуци, ранили душата,

превърнал на песен, запявам на глас.

 

Когато под нечий чужд покрив намеря

подслон и сред гостите с гусла в ръце

засвиря, а сам като струна треперя,

и пея с изпълнено с болка сърце,

 

отнякъде сила незнайна у мене

разлива жив пламък до пръстите чак,

словата извират и гуслата стене…

И сякаш проглеждат очите ми пак!

 

Зелени ливади, нивя необятни

и блясък на слънце съзирам дори,

вода сребропенна, цветя ароматни

и сенки прохладни на родни гори.

 

Изгарям от огън в часа полунощен,

а гостите слушат в захлас и мълчат,

и моят глас става по-звучен, по-мощен

и скръбните мисли по-малко горчат.

 

Замлъквам сред кръг от тълпа гласовита,

но нищо не чувам, че в унес дълбок

по цял свят душата ми волно се скита

и сълзи се стичат в неспирен поток!