Иван Никитин
Мъката на стареца

На живота му дългият път

към печална развръзка отива,

но макар и с повехнала плът,

блян за радост духа му опива.

Отлетяха безгрижните дни

на любов, на гуляи с другари.

Старост буйната кръв вледени,

с тъжни мисли душата попари.

Възрастта с безпощадна ръка

го лиши и от смях, и от сила.

Няма щастие — вече така

и природата вижда унила:

сякаш старец с печални очи,

в тежка размисъл чело обронил,

в мрачен унес гората мълчи,

а повехнали листи подгонил,

сиви облаци, синя вълна,

вятър почва речта си сърдита,

бледолика самотна луна

над реката сънлива се скита…

А си спомня — бе хубав света,

беше гиздава булка земята:

тук — килимът зелен на степта,

там — обагрени в злато нивята,

под дърветата — хлад, тишина,

вятър весело пее в полето,

свети нощем огромна луна,

с шум реките текат към морето.

Незаплашван от бури, красив

като празник животът му беше

и духът му възторжен, щастлив

към простор без предел се стремеше.

А сега е съсипан — уби

тежка мъка навеки мечтите:

без да иска, душата скърби,

без да иска, се стичат сълзите.

И понякога мислиш с тъга:

старче, свърши животът предишен.

Чужд сред хората, ти си сега

като дънер изсъхнал излишен.