Евгений Баратински
Смъртта

За мен не е на мрак съдбовен

тя раболепна дъщеря,

дарил й скелет, с дъх гробовен,

косата й не ще презра.

 

О, дъще славна на Ефира!

О, светозарна красота!

Държиш в ръката клонка мирна,

а не коса на гибелта.

 

Когато от стихийни сили

възникнал е светът цъфтящ,

на теб да пазиш посветил е

реда му бог, над всичко бдящ.

 

И вярна на реда създаден,

летиш ти властно над света

и усмиряваш с полъх хладен

на битието буйността.

 

Ти укротяваш урагана,

с безумна сила връхлетял,

обратно връщаш Океана,

с вълните си брега залял.

 

Растежа спираш — да не скрие

със сянка пагубна леса

земята, злак да не извие

чак до самите небеса.

 

А пък човекът! Дево свята!

Пред теб от неговия лик

изчезват на гнева петната

и сладострастието в миг.

 

Човешката съдба недружна —

с теб, справедлива, е другар:

с една ръка, великодушна,

ласкаеш ти и роб, и цар.

 

Принуда и недоумение

са спътник в дните ни навред;

на всичко ти си разрешение —

на тайни и оковен гнет.