Михаил Ломоносов
Вечерно размишление за Божието величие по време на великото Северно сияние

Денят лика си светъл скри,

в полята легна влажна нощ,

безкраен мрак света покри:

загуби зракът свойта мощ.

Безброй звезди трептяха, бе

бездънно звездното небе.

 

Като черупка в океан,

искра във вечен леден блок,

прашинка малка в ураган,

перо сред огнен стълб висок —

така, от бездната смутен,

се губех в мисли този ден.

 

Най-мъдрите уста твърдят,

че там живеят светове,

безчислени слънца горят

над хора вече векове.

Природата е сякаш храм —

прославят бог и тук, и там.

 

По силата на кой закон

на север чак зора изгря?

Светилото ли бе на трон,

от огън ли ледът завря,

та хладен пламък ни покри

и нощем ден ни озари?

 

О вие, чийто ясен взор —

дори след най-нищожен знак —

дарява мислите с простор

и дири без умора пак

към тайните неща врати,

какво, кажете, ни смути?

 

Защо лъчът в нощта трепти,

от пламъка се ражда твърд,

без буря мълния пламти

над ледената земна гръд?

И как през зимата, дори

втвърдена, парата гори?

 

Вода с мъгла ли спори там;

лъчи ли слънчеви блестят,

през въздух гъст дошли насам;

върхари снежни ли горят

или ветрецът лек щом спре,

сребрее гладкото море?

 

Съмнения изпълват, знам,

словата ви, защото кой

ще каже колко е голям

светът, къде завършва той,

загадъчен и многолик?

Творецът е така велик!