Иван Крилов
Енориашът

        Живеят хора: щом си им приятел,

за тях си първи гений и писател,

        а щом не си, е друг въпрос —

        дори да бъдеш виртуоз,

не само, че похвали не отправят,

но се боят и да се възхищават.

Със риск досаден да ви стана даже,

наместо басня, стара случка ще разкажа.

* * *

        Във храма проповедник

(по красноречие на Платон бил наследник)

зовял миряните си към добри дела.

Речта му сладка като мед била.

Блестяла в нея истината безискусна,

        тъй както златото блести.

Тя възвисявала и помисли, и чувства,

клеймяла всички земни суети.

        Пастирът свършил своите поучения.

Но всеки в него гледал възхитен

        и в своето сърдечно умиление

        не чувствал, че дори е просълзен.

Като излизали миряните от храма:

        „Какъв чудесен дар!“ —

си прошептяли не един и двама.

        „Каква наслада, жар!

Как силно към добро подтиква той народа!…

А май корав си ти, съседе, по природа —

        в очите ти сълзичка не видях!

Или не си разбрал?“ — „Разбрах.

Ала защо ли тук сълзи да лея —

в съседната енория живея.“