Алексей К. Толстой
По насип неравен…

По насип неравен, коларски

се спуска каляската в бяг…

Изцеждат се мрежи рибарски,

прострени по стръмния бряг…

 

Пътувам. И гледам: небето

намръщено… Облачен ден.

Но езеро свети. Селцето

извива дима си към мен.

 

Евреин пристъпва страхливо

по насипа… Тъжен е той.

Под бента водата пенливо

минава със яростен вой.

 

В зелената тръст спотаено

момченце засвирва… И в миг

там патици — ято смутено —

надигат тревога и вик.

 

Край мелница стара до пътя —

мужици сред гъста трева…

Съсипано конче пристъпя,

талигата тегли едва…

 

И гледката тъй е позната —

а пръв път минавам оттук:

селцето, момчето, водата,

на улея плахия звук…

 

И гумното вехто в полето,

и покрива, мрачния ден,

далечния дим на селцето —

забравени сякаш от мен.

 

Тъй точно пристъпваше коня,

чували повлякъл едва.

И селяни помня — по склона

седяха на тая трева…

 

Евреин брадат, ето — крачи

по насип неравен насам…

Шуми и водата… Обаче

кога ли, къде ли?… Не знам.