Николай Огарьов
Предисловие (към „Камбана“)

Русия тягостно мълчеше —

смълчава се дете така, —

а тираничната ръка

немилостиво я гнетеше.

Но този, който озверен

я мъчеше и нощ, и ден,

без ни най-малко да разбира

какво пред него се намира,

духа й мислещ не прозря

и колко сила в нея има —

той бе с душа невъзмутима,

но в миг ръката му замря.

Години мрачни, скръбни бяха,

мъртвешки хората мълчаха —

единствено се чу в чужбина

глас безответен, глас в пустиня;

в чужд край, далеч звучеше той,

но все пак беше роден, свой;

но по прищявка, неслучайно

би се укривал дълго, тайно,

а затова, че тука бе

свободно чистото небе

и гнет душата не отрови,

а словото бе без окови.

Самотен глас далеч в чужбина —

привет от моята родина, —

сега по-млад, по-силен той

звучи в небесния покой.

Звънът му мощен ще престане,

когато родната страна,

от люлчината тишина

отърсила се, бодро стане

и здраво на нозе застане

и над поля и планини

тържествено, сурово, стройно,

със самочувствие достойно

с камбаните си зазвъни.