Фьодор Глинка
В защита на поета

Две „аз“ се бореха у мек:

с бунтарски дух едното беше,

а към живот уединен

съперникът му се стремеше,

щастлив в покой и самота.

И няма да е справедлив

упрекващият с гняв поета,

че не е гражданин, в несрета

и в радост сам и мълчалив.

Светът не му харесва? Нека!

С мечти неднешни е, в пътека

необща нещо го влече.

Но в час на чувство вдъхновено

той всичко, досега таено,

в изкуството си съкровено

високо сам ще изрече.

И стиховете му звънливи

ще се предават, вечно живи,

от планини до брегове

и села, колиби, градове:

в дом на велможа и в палатка

на поход, в отдих нечий глас,

опит от музиката сладка,

ще буди пак печал у нас.

В дни на борба, на сеч жестока

те радост светла и дълбока

ще раждат в младите бойци,

покрити с лаврови венци.

За робите, от труд сломени,

по-лек ще е животът лих,

ако молитвите студени

възпламени сърдечен стих.

Не, упреци не заслужава

поетът, предпочел покой:

на словото живот придава

и музика, и мисъл той.