Александър Пушкин
Анчар ^[0]

В пустинята сред прах и зной,

в пръстта, от слънце изсушена,

Анчар — злокобен часовой,

бди сам във цялата вселена.

 

Във ден на гняв сред пустошта

природата го бе създала;

и корени, и клони тя

с отровна сила бе наляла.

 

И капе в обедния пек

отровата по ствола черен,

и стине в клей прозрачно мек,

когато вейне хлад вечерен.

 

Ни птица спира тук, ни звяр;

единствен вятърът пустинен

ще връхлети върху Анчар

и — смъртоносен — ще отмине.

 

И ако облак заблуден

поръси спящите му клони,

той в пясъка нагорещен

отровни капки ще порони.

 

Ала човек човека там

изпрати властно с реч сурова;

и той покорно тръгна сам;

и върна се в зори с отрова.

 

Той клон с повехнали листа

ведно с отровата държеше;

и по лицето му потта

на хладни ручеи течеше.

 

Разтвори шатъра с ръка

и влезе, но смъртта усетил,

политна в страшните крака

на всемогъщия владетел.

 

А злият цар стрели безброй

с отровната смола намаза

и на съседите си той

изпрати гибел и омраза.