Каролина Павлова
10 ноември 1840

Сред грижите в човешките пустини

захвърлил и мечтите си, и мен,

ти спомняш ли предишните години,

ти спомняш ли си паметния ден?

Премисляш ли понякога, кажи ми,

как с детска вяра в тебе в оня час

аз своя жребий взех от теб, любими,

и как без страх обрекох ти се аз?

Мигът бе свят, с небесно провидение,

във който аз, обзета с порив лек,

изрекох със неволно убеждение:

— О, вярвам ти! — А ти бе чужд човек.

Мигът, дошъл от рая на земята,

беди каквито да го сполетят —

тъй както спи във кремъка искрата —

ще спи в изстиналата вече гръд.

И нашта тайна и след много време

ще свети със неземна светлина

и ще живее светлото й семе,

и ще разцъфва в другата страна.

Ти спомняш ли си как в шума на бала

аз ти се клех сред блясък и лъчи,

душата ми как беше затрептяла

и как искряха моите очи?

След толкова превратности световни

и толкова житейски съсипни

в сърцето си минутите любовни

дали непроменени съхрани?