Евгений Баратински
На Коншин

Страдание ни трябва, мили мой; помни,

без него няма да узнаем що е щастие;

        жив изворът на сладострастие

        е в него дар от древни дни.

Нима еднички радостите са чудесни?

        И само те ли веселят?

Бездейните души щастливците гнетят;

        за тях са силите житейски неизвестни;

не ние ще завиждаме на леността:

        на дружба глупава, любов еднообразна,

        на чувствената слепота

с душа разсеяна и празна.

Щастливци мними, кой от вас ще разбере

сърдечната услуга, нежната отплата?

Способни ли сте да почувствувате добре

как сладко е да повериш на друг душата?

Да вникнете в приятелския верен дълг?

        Но сполетяният от жребий гневен,

с душа, гнетена от мъчителен недъг,

е скъп като медик душевен.

Какво е за немирника любовна страст?

Забава лека, мигове забрава; в нея

от боговете е положен дар за нас

        и нуждата заситена живее!

        Как сладко ще е, друже мил,

да вярваш в чувствата на нежността желана!

Забравил ти недъга, всяка рана

и болестта на моя дух унил,

        да слееш всичко във едно желание;

забравил за света и жребия суров,

от устните да пиеш с нейното дихание

        дъха целебен на живота нов!

        О, богове, хвала на вас!

Макар че с мнимо щастие в света сме клети

щастливците по-бедни са, и боговете

тях с чувственост дарили, а със чувство нас.