Иван Бунин
В късен час в полето бяхме с нея…

В късен час в полето бяхме с нея.

Устните й трепетно допрях…

„Искам от любов да полудея!

Груб бъди, та чак да ме е страх!“

 

После, уморена, кротко рече:

„Ах, приспи ме, миг покой ми дай,

бурно ти не ме целувай вече,

до гърдите си ме приласкай.“

 

Грееха разискрени звездите,

лъхаше уханната роса.

Ласкаво докосвах аз очите,

бузите и меката коса.

 

Тя заспа като дете, притихна.

След това въздъхна в сън блажен.

Сепна се, на нещо се усмихна

и отново се притисна в мен.

 

Дълго мрак тежеше над полето,

дълго над съня й бдях в нощта…

А след туй на златен трон в небето

тихо, неусетно заблестя

 

утрото — хлад лъхна над полята…

Кротко я разбудих, с шепнещ глас,

и в степта червена, през росата

до дома й я изпратих аз.

 

1901