Александър Пушкин
Поетът и тълпата ^[0]

Procul este, profani!^[1]

Поетът лира вдъхновена

докосна леко и запя.

Край него все така надменна,

безстрастна и непросветена,

мълчеше тъпата тълпа.

 

И двоумеше се тълпата:

„Защо тъй звучно пее той?

И за каква ли цел чудата

тревожи нашия покой?

Какво дрънчи и пророкува?

Защо сърцата ни вълнува?

На чародея песента

е като вятъра свободна,

но като вятър е безплодна —

и за какво ли ни е тя?“

 

Поетът

 

Мълчи, безсмислен, тъп народ,

затънал в грижи роб и скот!

Аз мразя твоя ропот зверски.

Не божи син, а земна твар,

ти всичко мериш на кантар —

дори кумира Белведерски.^[2]

Ти полза в него не откри.

А той е мрамор, бог!… Но ето:

за теб по-ценно е гърнето,

че в него гозба се вари.

 

Тълпата

 

Добре, но ако си избраник,

ако на бога си посланик,

таланта си ни посвети —

сърцата тъмни просветли!

Виж: малодушни сме, коварни,

безсрамни, зли, неблагодарни;

с души студени на скопци,

сплетници, роби и глупци;

в сърцата ни цъфтят пороци —

с любов към ближния ни дай

най-съкровените уроци,

ще те изслушаме докрай.

 

 

Поетът

 

Махнете се! Поетът с песен

не може да ви утеши.

Тънете си в разврат и плесен —

за лира нямате уши!

Противни сте ми като гроба.

За свойта тъпота и злоба

до днес сте имали затвор,

камшик, бесилка и топор.

Достатъчно, слуги безумни!

Сметта по улиците шумни

метат — полезен труд, нали! —

 

Но кой, кажете, ще накара,

вместо да служат пред олтара,

жреците да държат метли?

Не, не за битки сме родени,

и не за корист, не за бяс —

а за молитви вдъхновени,

за сладки звуци и екстаз.

 

1828