Александър Пушкин
Навред: по улиците шумни…

Навред: по улиците шумни,

или пък в многолюден храм,

или всред юноши безумни —

пак в мислите си аз съм сам.

 

И шепна: ден след ден ще чезне

и всеки, седнал тук всред нас,

под вечни сводове ще слезне,

и вече бие нечий час.

 

Съзра ли дъб посред усои,

си мисля: патриарх зелен! —

той надживя дедите мои,

ще надживее тъй и мен.

 

С детенце мило ли играя,

аз вече мисля си: прости!

На теб отстъпвам място, зная,

ще гния аз — разцъфвай ти!

 

Минават дни, минава лято

и мрачен гледа ги умът,

гадае за мига, когато

ще дойде бъдещата смърт.

 

На път ли, в бой ли ще загина,

или всред морските вълни?

Или съседната долина

и моя прах ще подслони?

 

Нехае тялото — къде ли

ще гние дълго в студ и мрак,

ала край родните предели

бих искал да лежа все пак.

 

И нека все така пред входа

на гроба пее младостта,

и равнодушната природа

да грее с вечна красота.

 

1829