Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Муза (Нет, Музы ласково поющей…), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784

История

  1. — Добавяне

Не, муза ласкава — тъй мила и прекрасна —

не ме е блазнила със песен сладкогласна!

В небесна висота, като вълшебен дух,

не е изпълвала тя детския ми слух

със свойта прелестна хармония и не е

от люлка учила душата ми да пее

посред забавите в младежките ми дни.

С мечта неясна тя ума ми не плени

и като влюбена другарка тя пред мене

не се е мяркала в ония дни блажени,

когато чезнем по вълнуващия зов

на неразделните и муза, и любов.

Но тегнеха над мен — неласкави, сурови —

на друга муза тъй омразните окови,

на муза — спътница на бедните в света,

родени за труда, веригите, скръбта, —

на муза плачеща, която все тъгува,

която проси и отчаяно жадува:

за нея златото е вечният кумир…

Прегърбена от труд, тъгуваща безспир,

до люлката ми тя пред свещ димяща седна,

когато в тоя свят дойдох във хижа бедна,

и с колко много скръб тя песни ми запя,

с напев тъй прост… И неведнъж не изтърпя

мъчителната скръб на тия песни свои,

и тя повтаряше риданията мои

или със песен, де проникваше шега,

от сън ме будеше… Но нейната тъга,

когато юноша бях вече — не престана.

Безумна смесица бе песента й странна:

долавях в нея и прекрасната мечта,

и дребна сметка, и най-кална суета,

навеки стъпкана любов, сълзи обилни,

проклятията и заплахите безсилни,

и в своя гняв и против неправата съдба

кълнеше се — до смърт да води тя борба.

Това бе музата, която — уязвена —

дори сред веселба бе мрачна, настървена,

която викаше сред гняв: ще отмъстя! —

и призоваваше гърма господен тя.

Бе озлобена тя, но любеща и нежна,

нетрайна в нея бе жестокостта метежна,

гневът й стихваше, смиряваше се тя

и — неочаквано изкупваше страстта,

страстта към буйствата, към свойта горест люта,

с една прекрасна и божествена минута,

когато — страдаща, измъчена — „Прости

на враговете си!“ я чувах да шепти.

На тая плачеща и непокорна дева

аз чувах винаги — така суров — напева,

додето най-подир, сред горести безброй,

не стъпих с нея аз ожесточено в бой.

Но все пак траен е и кръвен е съюза

със мойта страдаща и нелюбима муза:

през бездните на Зло, Насилие и Глад

тя ме е водила — през труд — във тоя свят

и на скръбта си тя научи ме — от нея

научих също как за тая скръб да пея…

Край