Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Муза (Нет, Музы ласково поющей…), 1852 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ангел Тодоров, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD (2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- — Добавяне
Не, муза ласкава — тъй мила и прекрасна —
не ме е блазнила със песен сладкогласна!
В небесна висота, като вълшебен дух,
не е изпълвала тя детския ми слух
със свойта прелестна хармония и не е
от люлка учила душата ми да пее
посред забавите в младежките ми дни.
С мечта неясна тя ума ми не плени
и като влюбена другарка тя пред мене
не се е мяркала в ония дни блажени,
когато чезнем по вълнуващия зов
на неразделните и муза, и любов.
Но тегнеха над мен — неласкави, сурови —
на друга муза тъй омразните окови,
на муза — спътница на бедните в света,
родени за труда, веригите, скръбта, —
на муза плачеща, която все тъгува,
която проси и отчаяно жадува:
за нея златото е вечният кумир…
Прегърбена от труд, тъгуваща безспир,
до люлката ми тя пред свещ димяща седна,
когато в тоя свят дойдох във хижа бедна,
и с колко много скръб тя песни ми запя,
с напев тъй прост… И неведнъж не изтърпя
мъчителната скръб на тия песни свои,
и тя повтаряше риданията мои
или със песен, де проникваше шега,
от сън ме будеше… Но нейната тъга,
когато юноша бях вече — не престана.
Безумна смесица бе песента й странна:
долавях в нея и прекрасната мечта,
и дребна сметка, и най-кална суета,
навеки стъпкана любов, сълзи обилни,
проклятията и заплахите безсилни,
и в своя гняв и против неправата съдба
кълнеше се — до смърт да води тя борба.
Това бе музата, която — уязвена —
дори сред веселба бе мрачна, настървена,
която викаше сред гняв: ще отмъстя! —
и призоваваше гърма господен тя.
Бе озлобена тя, но любеща и нежна,
нетрайна в нея бе жестокостта метежна,
гневът й стихваше, смиряваше се тя
и — неочаквано изкупваше страстта,
страстта към буйствата, към свойта горест люта,
с една прекрасна и божествена минута,
когато — страдаща, измъчена — „Прости
на враговете си!“ я чувах да шепти.
На тая плачеща и непокорна дева
аз чувах винаги — така суров — напева,
додето най-подир, сред горести безброй,
не стъпих с нея аз ожесточено в бой.
Но все пак траен е и кръвен е съюза
със мойта страдаща и нелюбима муза:
през бездните на Зло, Насилие и Глад
тя ме е водила — през труд — във тоя свят
и на скръбта си тя научи ме — от нея
научих също как за тая скръб да пея…