Александър Пушкин
На земята рицар беден… ^[0]

На земята рицар беден

си живееше смирен,

мрачен бе наглед и бледен,

духом — смел и устремен.

 

Образ, слязъл от небето,

в миг ума му завладя,

и завинаги в сърцето

вряза своята следа.

 

Бе по пътя за Женева —

там, до кръст, край камен мост,

той видя Светата Дева,

майката на бог Христос.

 

И забрави всички страсти,

не поглеждаше жени —

ни с една чак до смъртта си

дума той не размени.

 

В хладен шлем, като в тъмница,

скри завинаги очи,

вместо шарф, той броеница

на врата си окачи.

 

Нито на Отца и Сина,

нито на Светия Дух

молеше се паладинът.

Бе човек със странен дух.

 

Цели нощи сам седеше

пред лика й с трепет плах,

и с очи печални бдеше —

сълзи капеха от тях.

 

Пълен с благостни идеи

и набожна чистота,

с кръв той: Ave, Mater Dei!^[1]

върху щита начерта.

 

И дордето паладини,

влезли в бой със злия враг,

в Палестинските долини

дамите зовяха пак —

 

Sancta Rosa, coeli lumen!^[2]

пламенно крещеше той

и търчаха в страх безумен

мюсюлманите безброй.

 

В своя замък щом се върна,

заживя той като в плен,

от любов и скръб посърна

и умря непричестен.

 

Щом издъхна, на вратата

злият дух се появи,

и на рицаря душата

искаше да усвои:

 

уж молитвите презирал,

уж не знаел що е пост,

уж със земна страст задирял

майката на бог Христос.

 

Но Пречистата най-честно

в тоя миг го защити —

и във царството небесно

своя рицар приюти.

 

1829