Николай Добролюбов
Пред двореца

В парцали, мършаво, недъгаво и бледно,

и зъзнещо в студа, и в свойта нищета,

на градския площад ме спря момченце бедно,

примоли ми се то с трепереща уста.

 

„Сираци сме, сами, войник е взет баща ни

и майка ни лежи в предсмъртния си час,

изхвърлени навън сме ние — нежелани,

по цели дни е глад, все няма хляб за нас.“

 

Изгарях в този миг, кървеше ми сърцето…

Но помощ да подам не можех аз на тях…

Със обич и тъга прегърнах там детето,

за него в тая нощ… за себе си ридах…

 

„Бедняк съм като теб и в дните си горчиви

прехранвам се едва — му рекох, нажален, —

богатите моли… дано са милостиви…“

И тръгнах… Но видях — дворецът бе пред мен.

 

Богат, разкошен, горд, прекрасен и грамаден,

и осветен бе той — блести на длъж и шир,

и блясъка му бе приятен и отраден…

Безгрижно царя там бе седнал пак на пир…

 

Да, той се весели… Чудесен е палата

и са за тънък вкус и гозби, и вина,

не знае що е стон, ни мъката зъбата,

с вседневна нищета жестоката война.

 

Той може по каприз да хвърли милиони,

имот, живот и чест от роб да присвои,

или на явна смърт да прати легиони,

девойки безчести той, без да се бои.

 

Той има всичко тук!… Сълзите сиромашки,

смъртта на воин млад и кървавата пот,

греха и низостта на гражданите наши —

за него всичко тук е сочен, сладък плод.

 

Русия, към тъма и бедност той те тласка,

безчувствена съвсем, в духовния си глад,

към ада ще вървиш, щом е повеля царска;

животът ти сега е срамен, душен ад.